3
На следващия ден не знаех какво да кажа на Taemin и Kai. Не споменах за срещата, но и те не питаха. Вместо това друг въпрос се въртеше в главата ми. Какво правеха във фитнеса и колко време щяха да идват?
Но те ми бяха вече приятели и се радвах на всяка минута с тях. Дори се съгласиха да ме научат на танца на Maxstep.
-Момчета, аз трябва да тръгвам.-казах им слагайки якето си.
-Много рано.-каза натъжен Kai. Да, беше едва обяд и дори те знаеха, че стоя до късно да танцувам.
-Ами...-започнах замисляйки се.
-Заради срещата, нали?-попита Taemin.
-Какво? Каква среща?-попита Kai. Предполагам никой не му беше казал на.
-Ами...-опитах се да отговоря, но само се изчервих. За това погледнах пода засрамено.
-Soomi има среща с Jonghyun.-обясни Taemin с въздишка. Погледнах ги за реакция, Kai се обърна към огледалото, не видях реакцията му, той просто започна да танцува, а Taemin ми се усмихна нежно и отиде при приятеля си да танцуват. Ама що за реакции бяха това?!
Отидох вкъщи и се изкъпах набързо. Отне ми много време да изсуша дългата си коса, за това после бързо си сложих чифт дънки и сив анорак. Не ми се обмисляше специален тоалет, това беше просто среща а и повечето ми дрехи не бяха нещо специално. Набързо си сложих червеното яке и шапката и шала и любимите ми бели хай топ кецове. Забързах се към входа на парка, където трябваше да се чакаме и както си помислих, бях закъсняла.
Но той въпреки това ме чакаше търпеливо. Затичах се към него и едва не се хлъзнах в снега, който започваше да се трупа. Той се засмя, и въпреки че носеше шапка, очила и шал около лицето го познах по стойката.
-Не се смей!-скарах му се.
-До сега си мислех, че само Onew може да се подхлъзне така.-каза ми той и се наведе сякаш да ме целуне, но просто се взря в очите ми, хвана ръката ми и се изправи. Бях много ниска и той беше по-висок от мен.
-Да вървим.-каза той и ме задърпа в противоположната посока на парка.
-Чакай, няма ли да се разходим в парка?-попитах го.
-И какво те кара да си помислиш това?-попита той и ме погледна. Знаех си, че се усмихва по гласа му, но ми се искаше да не носи шала.
-Ами срещата ни беше пред парка и...-логиката подсказваше, че той ще се досети какво мислех, но той продължаваше да ме гледа. Искаше да си довърша изречението? Не...той се усмихваше. Това беше част от плана му. Той се засмя леко и отново тръгна на някъде, този път не ме дърпаше и вървеше спокойно.
Стигнахме до малко кафене забутано в една тясна уличка. Никога не бях минавала от там. Влязохме вътре и мигновено ни посрещна топлината, меката светлина и миризмата на канела. Седнахме на една палка масичка в единия ъгъл. Jonghyun остави якето си на стола и отиде да поръча без да ме попита какво искам. Беше приготвил всичко. Кой знае колко време е обмислял къде да отидем и какво да направим и всичко вървеше по плана му. Независимо какво това беше последната ни среща и можеше да прави каквото си поиска.
След малко се върна с голяма табла, която сложи на масата. На таблата имаше две чаши с ароматно горещо какао и две бели фигурки - зайче с балетни пантофки и куче с микрофон в лапата си. До тях имаше две четки за рисуване и бои.
-О, колко са сладки.-казах и Jonghyun се засмя.
-Знаех си, че ще ти харесат. Каза той.
-Млъквай.-намръщих му се и той ми намигна щом си свали очилата карайки ме да погледна настрани. После си свали и шала, защото вътре беше много горещо. Аз последвах примера му и си свалих якето, шапката и ръкавиците, оставяйки ги настрани.
-Не се ли притесняваш, че ще те видят?-попитах оглеждайки се. Чак тогава видях всичките оцветени фигурки сложени на всякъде. Очевидно вътре можеше да си нарисуваш и фигурка.
-О, няма проблем. Продавачката ме познава.-каза той. Нямах само това предвид, но в кафенето нямаше никой друг, предположих, че не много хора са открили това божествено място.
-Кое избираш?-попита Jonghyun хващайки ми вниманието и взе една от четчиците. Аз взех заека и другата четка прибързано.
-Знаех си, че ще ти хареса заека. Напомня ми на теб.-каза той и аз го погледнах внимателно.
-На мен си ми прилича на заек.-казах учудено.
-Балетните обувки? Не ги ли виждаш? А и е усмихнато точно като теб когато танцуваш.-каза той.
-А кучето пък прилича на теб!-казах и се засмях-Ама какво изражение направи! Не виждаш ли? Микрофона. А и ти ми напомняш на куче, ти си игрив и не разбираш от дума.-казах му и започнах да рисувам по заека.
-А ти пък си ината!-каза той. Вече се държеше като дете.
-А ти имаш корава глава!-скарах му се като отново го погледнах.
-Аз?!-изненада се той.
-Ами ти ми! Кой ме кани на среща в продължение на почти половин година?-попитах.
-Но се съгласи нали?-усмихна ми се самодоволно и ми се прииска да се зашлевя. Нищо не чу от това което казах.
-Започвай да рисуваш, имам и вечерен час.- казах му започвайки да рисувам. Той беше много бърз и ловък, за разлика от него аз бях бавна и прецизна.-Изглежда имаш опит в това.-казах когато знаех, че ме гледа, но не отлепих очи от зайчето.
-Това е, защото идвам често.-ухили се той и продължи да рисува.
-Толкова ли много момичета си завел тук?-попитах изненадано най-сетне отделяйки поглед от фигурката, за да го погледна.
-Не, ти си първата.-отговори той този път той не откъсна поглед от заниманието си.-Само на теб съм показвал кафенето.
-Дори и на другите от групата?-попитах изненадана.
-Винаги идвам сам. Това е моето спокойно място. Правя фигурка, когато съм тъжен или весел. Или когато просто имам нужда от спокойствие.-обясни той и ме погледна. Бях специална? Не можеше да се шегува, нали? И докато се чудех как да реагирам Jonghyun ме погледа и нацапа носа ми със червена боя. Очевидно резултата го зарадва, защото започна да се хили истерично, дори хвана корема си от болка.
-Хаха, много смешно.-казах намръщена и избърсах носа си със салфетка от тези на масата.
Продължихме да рисуваме в тишина. Промълвявахме нещо от време на време, но в по-голямото време бяхме съсредоточени върху фигурките ни. А и не знаех какво да му кажа. До тогава не ни се бе случвало подобно нещо. Не знаех почти нищо за него, освен нещата, които бях чела в Интернет, но не се знаеше колко от тях бяха верни.
Когато той вече беше готов, а аз не той не спираше да ми повтаря да привършвам.
Но те ми бяха вече приятели и се радвах на всяка минута с тях. Дори се съгласиха да ме научат на танца на Maxstep.
-Момчета, аз трябва да тръгвам.-казах им слагайки якето си.
-Много рано.-каза натъжен Kai. Да, беше едва обяд и дори те знаеха, че стоя до късно да танцувам.
-Ами...-започнах замисляйки се.
-Заради срещата, нали?-попита Taemin.
-Какво? Каква среща?-попита Kai. Предполагам никой не му беше казал на.
-Ами...-опитах се да отговоря, но само се изчервих. За това погледнах пода засрамено.
-Soomi има среща с Jonghyun.-обясни Taemin с въздишка. Погледнах ги за реакция, Kai се обърна към огледалото, не видях реакцията му, той просто започна да танцува, а Taemin ми се усмихна нежно и отиде при приятеля си да танцуват. Ама що за реакции бяха това?!
Отидох вкъщи и се изкъпах набързо. Отне ми много време да изсуша дългата си коса, за това после бързо си сложих чифт дънки и сив анорак. Не ми се обмисляше специален тоалет, това беше просто среща а и повечето ми дрехи не бяха нещо специално. Набързо си сложих червеното яке и шапката и шала и любимите ми бели хай топ кецове. Забързах се към входа на парка, където трябваше да се чакаме и както си помислих, бях закъсняла.
Но той въпреки това ме чакаше търпеливо. Затичах се към него и едва не се хлъзнах в снега, който започваше да се трупа. Той се засмя, и въпреки че носеше шапка, очила и шал около лицето го познах по стойката.
-Не се смей!-скарах му се.
-До сега си мислех, че само Onew може да се подхлъзне така.-каза ми той и се наведе сякаш да ме целуне, но просто се взря в очите ми, хвана ръката ми и се изправи. Бях много ниска и той беше по-висок от мен.
-Да вървим.-каза той и ме задърпа в противоположната посока на парка.
-Чакай, няма ли да се разходим в парка?-попитах го.
-И какво те кара да си помислиш това?-попита той и ме погледна. Знаех си, че се усмихва по гласа му, но ми се искаше да не носи шала.
-Ами срещата ни беше пред парка и...-логиката подсказваше, че той ще се досети какво мислех, но той продължаваше да ме гледа. Искаше да си довърша изречението? Не...той се усмихваше. Това беше част от плана му. Той се засмя леко и отново тръгна на някъде, този път не ме дърпаше и вървеше спокойно.
Стигнахме до малко кафене забутано в една тясна уличка. Никога не бях минавала от там. Влязохме вътре и мигновено ни посрещна топлината, меката светлина и миризмата на канела. Седнахме на една палка масичка в единия ъгъл. Jonghyun остави якето си на стола и отиде да поръча без да ме попита какво искам. Беше приготвил всичко. Кой знае колко време е обмислял къде да отидем и какво да направим и всичко вървеше по плана му. Независимо какво това беше последната ни среща и можеше да прави каквото си поиска.
След малко се върна с голяма табла, която сложи на масата. На таблата имаше две чаши с ароматно горещо какао и две бели фигурки - зайче с балетни пантофки и куче с микрофон в лапата си. До тях имаше две четки за рисуване и бои.
-О, колко са сладки.-казах и Jonghyun се засмя.
-Знаех си, че ще ти харесат. Каза той.
-Млъквай.-намръщих му се и той ми намигна щом си свали очилата карайки ме да погледна настрани. После си свали и шала, защото вътре беше много горещо. Аз последвах примера му и си свалих якето, шапката и ръкавиците, оставяйки ги настрани.
-Не се ли притесняваш, че ще те видят?-попитах оглеждайки се. Чак тогава видях всичките оцветени фигурки сложени на всякъде. Очевидно вътре можеше да си нарисуваш и фигурка.
-О, няма проблем. Продавачката ме познава.-каза той. Нямах само това предвид, но в кафенето нямаше никой друг, предположих, че не много хора са открили това божествено място.
-Кое избираш?-попита Jonghyun хващайки ми вниманието и взе една от четчиците. Аз взех заека и другата четка прибързано.
-Знаех си, че ще ти хареса заека. Напомня ми на теб.-каза той и аз го погледнах внимателно.
-На мен си ми прилича на заек.-казах учудено.
-Балетните обувки? Не ги ли виждаш? А и е усмихнато точно като теб когато танцуваш.-каза той.
-А кучето пък прилича на теб!-казах и се засмях-Ама какво изражение направи! Не виждаш ли? Микрофона. А и ти ми напомняш на куче, ти си игрив и не разбираш от дума.-казах му и започнах да рисувам по заека.
-А ти пък си ината!-каза той. Вече се държеше като дете.
-А ти имаш корава глава!-скарах му се като отново го погледнах.
-Аз?!-изненада се той.
-Ами ти ми! Кой ме кани на среща в продължение на почти половин година?-попитах.
-Но се съгласи нали?-усмихна ми се самодоволно и ми се прииска да се зашлевя. Нищо не чу от това което казах.
-Започвай да рисуваш, имам и вечерен час.- казах му започвайки да рисувам. Той беше много бърз и ловък, за разлика от него аз бях бавна и прецизна.-Изглежда имаш опит в това.-казах когато знаех, че ме гледа, но не отлепих очи от зайчето.
-Това е, защото идвам често.-ухили се той и продължи да рисува.
-Толкова ли много момичета си завел тук?-попитах изненадано най-сетне отделяйки поглед от фигурката, за да го погледна.
-Не, ти си първата.-отговори той този път той не откъсна поглед от заниманието си.-Само на теб съм показвал кафенето.
-Дори и на другите от групата?-попитах изненадана.
-Винаги идвам сам. Това е моето спокойно място. Правя фигурка, когато съм тъжен или весел. Или когато просто имам нужда от спокойствие.-обясни той и ме погледна. Бях специална? Не можеше да се шегува, нали? И докато се чудех как да реагирам Jonghyun ме погледа и нацапа носа ми със червена боя. Очевидно резултата го зарадва, защото започна да се хили истерично, дори хвана корема си от болка.
-Хаха, много смешно.-казах намръщена и избърсах носа си със салфетка от тези на масата.
Продължихме да рисуваме в тишина. Промълвявахме нещо от време на време, но в по-голямото време бяхме съсредоточени върху фигурките ни. А и не знаех какво да му кажа. До тогава не ни се бе случвало подобно нещо. Не знаех почти нищо за него, освен нещата, които бях чела в Интернет, но не се знаеше колко от тях бяха верни.
Когато той вече беше готов, а аз не той не спираше да ми повтаря да привършвам.
-Готова ли си?-попита той тропайки с крака като нетърпеливо дете.
-Не още.-казах.
-Намислил съм още, за това побързай.-каза той. Аз не откъснах работа от това, което правех. Какво можеше още да е намислил?
-За къде бързаш? Можем и следв...-казах, но се спрях на време. Нямаше да има следваща среща. Ама аз мислех ли какво говоря?!-Искам да кажа, че няма да стане добре, ако бързам.-поправих се. Не му видях реакцията, но по гласа му ми се стори, че не е забелязал.
-Ами сега готова ли си?-попита той щом потопих четката във вода.
-Не.-изръмжах. Продължих да рисувам и отново потопих четката във вода.
-Ами сега?-попита за пореден път Jonghyun.
-Защо не ме изчакаш вън?-попитах. Не вярвах, че ще го направи, но той наистина излезе навън. Почука на стъклото и ми помаха. Като дете. Засмях се и му помахах.
Ама какво правех? Нямаше да му се дам толкова лесно. Продължих са рисувам, но полюбопитствах и погледнах отново към стъклото. Нямаше го. Можеше ли да ме изостави?! Паникьосах се и бързо занесох нещата на продавачката.
-Не още.-казах.
-Намислил съм още, за това побързай.-каза той. Аз не откъснах работа от това, което правех. Какво можеше още да е намислил?
-За къде бързаш? Можем и следв...-казах, но се спрях на време. Нямаше да има следваща среща. Ама аз мислех ли какво говоря?!-Искам да кажа, че няма да стане добре, ако бързам.-поправих се. Не му видях реакцията, но по гласа му ми се стори, че не е забелязал.
-Ами сега готова ли си?-попита той щом потопих четката във вода.
-Не.-изръмжах. Продължих да рисувам и отново потопих четката във вода.
-Ами сега?-попита за пореден път Jonghyun.
-Защо не ме изчакаш вън?-попитах. Не вярвах, че ще го направи, но той наистина излезе навън. Почука на стъклото и ми помаха. Като дете. Засмях се и му помахах.
Ама какво правех? Нямаше да му се дам толкова лесно. Продължих са рисувам, но полюбопитствах и погледнах отново към стъклото. Нямаше го. Можеше ли да ме изостави?! Паникьосах се и бързо занесох нещата на продавачката.
-Заедно ли да ги опаковам?-попита тя с усмивка.
-Не, отделно.-отговорих и когато тя ми ги подаде кимна към вратата.
-Той ги плати вече. Бягай да го настигнеш.-каза тя. Аз и кимнах и се затичах през вратата. Направих няколко крачки, огледах се наоколо, но не го виждах.
Изведнъж някой зад мен ме прегърна и закри очите ми. Едва не завиках до небесата.
-Спокойно, аз съм.-засмя се Jonghyun.
-Господи, никога не прави това!-скарах му се.-Сега си махни ръсете, не виждам нищо.
-Не още.-каза той.-Искам да ти покажа нещо.
-Не ми се занимава с игричките ти.-казах му раздразнено.
-Потрай малко.-прошепна той в ухото ми карайки ме да настръхна цялата. Само той, само той единствено постигаше това с лекота!
Той ме заведе някъде, но не се отдалечихме много от кафенето когато той свали ръцете си от очите ми. В началото не разбрах какво трябва да гледам, но после го видях. Беше написал името ми в снега. Детинско? Може би. Но на мен ми се стори много специално. Усмихнах се, но когато той ме погледна да види реакцията ми скрих лицето си с шала.
-Много е...-"мило, сладко, готино, оригинално" помисли си-детинско.-довърших.
-Видях, че го хареса.-засмя се той.
-Млъквай. Да тръгваме.-казах и тръгнах в произволна посока.
-Ъм...-започна той и изчака да спра.-В другата посока е.
Аз скрих още повече лицето си зад шала от срам и се обърнах в другата посока. Jonghyun се засмя толкова много, че се преви от смях. Погледнах го за малко и се усмихнах.
-Така ли?-попитах и се затичах към него събаряйки го в снега. Стана ми смешно и също се засмях. Бях паднала върху него, за това просто се изправих на колена върху него и започнах за го заравям със сняг. И както се смеехме и Jonghyun се опитваше да се скрие за секунда той ни претърколи, така че той застана над мен. Отново беше с лукава усмивка. Вълка отново беше хванал червената шапчица на тясно. Той хвана китките ми и ги притисна към земята.
-Сега си моя.-каза той. Устните му бяха червени от студа. Толкова приканващи и изкушаващи. Толкова... Ама какво мислех! Това беше глупаво. Нямаше да го целувам! Но ако той ме целунеше...
-Пусни ме.-промълвих тихо и се изчервих. Не можех да издържа на пронизителния му хипнотизиращ поглед, на черните му очи, които винаги търсеха моите, за това погледнах настрани засрамена от мислите си. Как можеше да ми действа така?
Той се приближи и целуна бузата ми. Беше съвсем леко и кратко докосване на устните, но почувствах електричество по цялото си тяло. После се доближи до ухото ми и усетих топлия ми дъх по кожата ми карайки ме да потръпвам.
-Трепериш.-прошепна той. О, да треперех и той знаеше защо, но нямаше да кажа нищо.-Нека отидем някъде на топло.-прошепна и се изправи, а след това ми подаде ръка, за да се изправя.
Вървяхме без да промълвим нищо. Какво трябваше да каже след последната сцена? Погледнах фигурките и двете още в мен. Бяха добре, защото снега бе омекотил удара когато съм ги изтървала. Дори не бях помислила за тях. Както и за ръкавиците ми. Бях ги забравила в кафенето. Треперех от студа, и се опитвах да стопля ръцете си. Jonghyun изглежда забеляза това и хвана ръцете ми спирайки да върви.
-Защо не каза?-попита той и започна да трие ръцете си в моите. После ги доближи до устата си, очаквах да да се опита да ги стопли, но той започна да ги целува. Бързо ги издърпах и му се намръщих. Той се засмя и хвана едната ми ръка стопляйки я докато ме поведе до друго място.
-Така става ли?-попита той с усмивка. Знаеше съвършено добре какво правеше с мен. "Само една среща. Само една." повтарях си.
-Не съм те молила за помощ.-измънках поглеждайки настрани опитвайки се да скрия червенината по бузите си.
-Ще го приема за да.-каза той с усмивка.
Стигнахме го огромна сграда. Знаех коя е. Всеки знаеше, че това беше сградата на SM, но въпроса беше какво правехме там. Понеже бях с Jonghyun нямаше никакъв проблем да ме пуснат вътре. Той ме поведе из коридорите, поглеждах наоколо, но не виждах познато лице. Никой не ни обърна внимание. Всеки се занимаваше със своите задачи. Стигнахме до една врата и той отново закри очите ми.
-Стига бе, пак ли?-попитах.
-Потрай малко скъпа.-засмя се тихо той и се поведе в стаята. Отново усетих онова странно чувство когато ме нарече скъпа и слава богу той не можеше да ме види. Направихме няколко крачки и той свали ръцете си от очите ми.
Облаци? Май нещо недовиждах... Чакай облаци? Огледах се наоколо. Ами да! Бях в една от залите за репетиции на SM. Колко голяма беше залата. Колко ли много хора можеха да се съберат вътре? Боже тя беше по-голяма от класната ми стая!
Исках да танцувам. И сякаш Jonhyun прочете мислите ми когато пусна някаква бавна песен на компютъра.
-Искаш ли да потанцуваме?-попита той.
-Иска ли питане?-засмях се. Това, че не знаех песента, не значеше, че не мога да импровизирам, но когато той хвана ръката ми замръзнах на място.
-Сега кой се излага. Този път аз ще водя.-усмихваше се той. Балните танци... Можеха ги много хора, но аз никога не се бях научила. Всъщност танц с партньор... Винаги бях сама. Танците с Taemin и Kai бяха нещо ново, но танца с Jonghyun... Докато едната му ръка беше на кръста ми, а с другата държеше моята, докато ми се усмихваше нежно разбрах, че това е нещо съвсем различно. Поставих другата си ръка върху рамото му и го оставих да води. Не откъснах очи от погледа му. Този черен пронизителен, хипнотизиращ поглед, който ми казваше всичко. Когато той се приближи бавно знаех какво ще направи но не се отдръпнах. Веднага щом меките му устни срещнаха моите усетих фойерверки по цялото си тяло. Сърцето ми заби лудо и си помислих, че той сигурно може да го чуе. Пуснах ръката му и увих ръцете си около врата му, а той сложи своите около кръста ми притискайки ме към себе си сякаш ще избягам. Но в този момент да се отдръпна беше последната ми мисъл. Устните му бяха толкова меки и топли. Първата ми целувка. Не бях сигурна какво правя затова отново го оставих да води. Изгледа му харесваше да води, съдех по огнените му целувки. Той захапа жадно долната ми устна карайки ме да изстена и той се възползва от възможността. Когато езиците ни се срещнаха и започнаха да се борят знаех, че ще победи защото имаше повече опит. Накрая се предадох и той започна да опознава устата ми. Ръцете му започнаха да се движат нагоре по гърба ли под блузата, а аз се заиграх с косата му. Притиснах се още повече към него и някой отвори вратата на залата. Стреснахме се и се отдръпнахме да видим кой е и се изчервих като домат когато видях Taemin. Той също беше изненадан и не по-малко изчервен от мен.
-И-извинете.-заекна той и затвори вратата. Jonghyun от друга страна не изглеждаше ни най-малко засрамен, дори се беше ухилил сякаш показваше трофея си на приятелите си. Не ми пукаше колко е надут, той също беше мил и си имаше чара. А това което правеше с мен, това че правеше мозъка ми на каша само с поглед, ме подлудяваше и не можех да се сдържам повече.
-Да вървим, имам да ти покажа още нещо.-ухили се той.
-Още?-изненадах се. Той кимна и ми хвана ръката повеждайки ме на някъде. Толкова бързо минахме през коридорите, че не можах да видя никой, дори Taemin. Но реших, че ще му се извиня за случката следващия ден.
Докато вървяхме по улицата той се спря и се вгледа в нещо. Погледнах в посоката и видях дете в количка, което се опитваше да изчака колите за да премине на другата улица, но колите така и не спираха и преминаваха прекалено бързо.
-Стой тук.-каза Jonghyun и отиде до момчето. Попита го нещо и му помогна да премине. Това беше много мило от негова страна. Усмихвах се като луда мислейки си, че прекалено много мисля за лошите му черти. Той имаше и добро сърце.
Телефона ми иззвъня и го вдигнах още преди Jonghyun да стигне до мен.
-Да?-попитах. Беше баща ми. За какво можеше да ми се обади? Вечерния ми час беше чак след два часа и половина.
-Прибирай се, имаме гости.-каза той.
-Но не може ли да дойда сле...
-Идвай бързо. Леля ти е дошла чак от България, а ти!-скара ми се той и аз въздъхнах.
-Не, отделно.-отговорих и когато тя ми ги подаде кимна към вратата.
-Той ги плати вече. Бягай да го настигнеш.-каза тя. Аз и кимнах и се затичах през вратата. Направих няколко крачки, огледах се наоколо, но не го виждах.
Изведнъж някой зад мен ме прегърна и закри очите ми. Едва не завиках до небесата.
-Спокойно, аз съм.-засмя се Jonghyun.
-Господи, никога не прави това!-скарах му се.-Сега си махни ръсете, не виждам нищо.
-Не още.-каза той.-Искам да ти покажа нещо.
-Не ми се занимава с игричките ти.-казах му раздразнено.
-Потрай малко.-прошепна той в ухото ми карайки ме да настръхна цялата. Само той, само той единствено постигаше това с лекота!
Той ме заведе някъде, но не се отдалечихме много от кафенето когато той свали ръцете си от очите ми. В началото не разбрах какво трябва да гледам, но после го видях. Беше написал името ми в снега. Детинско? Може би. Но на мен ми се стори много специално. Усмихнах се, но когато той ме погледна да види реакцията ми скрих лицето си с шала.
-Много е...-"мило, сладко, готино, оригинално" помисли си-детинско.-довърших.
-Видях, че го хареса.-засмя се той.
-Млъквай. Да тръгваме.-казах и тръгнах в произволна посока.
-Ъм...-започна той и изчака да спра.-В другата посока е.
Аз скрих още повече лицето си зад шала от срам и се обърнах в другата посока. Jonghyun се засмя толкова много, че се преви от смях. Погледнах го за малко и се усмихнах.
-Така ли?-попитах и се затичах към него събаряйки го в снега. Стана ми смешно и също се засмях. Бях паднала върху него, за това просто се изправих на колена върху него и започнах за го заравям със сняг. И както се смеехме и Jonghyun се опитваше да се скрие за секунда той ни претърколи, така че той застана над мен. Отново беше с лукава усмивка. Вълка отново беше хванал червената шапчица на тясно. Той хвана китките ми и ги притисна към земята.
-Сега си моя.-каза той. Устните му бяха червени от студа. Толкова приканващи и изкушаващи. Толкова... Ама какво мислех! Това беше глупаво. Нямаше да го целувам! Но ако той ме целунеше...
-Пусни ме.-промълвих тихо и се изчервих. Не можех да издържа на пронизителния му хипнотизиращ поглед, на черните му очи, които винаги търсеха моите, за това погледнах настрани засрамена от мислите си. Как можеше да ми действа така?
Той се приближи и целуна бузата ми. Беше съвсем леко и кратко докосване на устните, но почувствах електричество по цялото си тяло. После се доближи до ухото ми и усетих топлия ми дъх по кожата ми карайки ме да потръпвам.
-Трепериш.-прошепна той. О, да треперех и той знаеше защо, но нямаше да кажа нищо.-Нека отидем някъде на топло.-прошепна и се изправи, а след това ми подаде ръка, за да се изправя.
Вървяхме без да промълвим нищо. Какво трябваше да каже след последната сцена? Погледнах фигурките и двете още в мен. Бяха добре, защото снега бе омекотил удара когато съм ги изтървала. Дори не бях помислила за тях. Както и за ръкавиците ми. Бях ги забравила в кафенето. Треперех от студа, и се опитвах да стопля ръцете си. Jonghyun изглежда забеляза това и хвана ръцете ми спирайки да върви.
-Защо не каза?-попита той и започна да трие ръцете си в моите. После ги доближи до устата си, очаквах да да се опита да ги стопли, но той започна да ги целува. Бързо ги издърпах и му се намръщих. Той се засмя и хвана едната ми ръка стопляйки я докато ме поведе до друго място.
-Така става ли?-попита той с усмивка. Знаеше съвършено добре какво правеше с мен. "Само една среща. Само една." повтарях си.
-Не съм те молила за помощ.-измънках поглеждайки настрани опитвайки се да скрия червенината по бузите си.
-Ще го приема за да.-каза той с усмивка.
Стигнахме го огромна сграда. Знаех коя е. Всеки знаеше, че това беше сградата на SM, но въпроса беше какво правехме там. Понеже бях с Jonghyun нямаше никакъв проблем да ме пуснат вътре. Той ме поведе из коридорите, поглеждах наоколо, но не виждах познато лице. Никой не ни обърна внимание. Всеки се занимаваше със своите задачи. Стигнахме до една врата и той отново закри очите ми.
-Стига бе, пак ли?-попитах.
-Потрай малко скъпа.-засмя се тихо той и се поведе в стаята. Отново усетих онова странно чувство когато ме нарече скъпа и слава богу той не можеше да ме види. Направихме няколко крачки и той свали ръцете си от очите ми.
Облаци? Май нещо недовиждах... Чакай облаци? Огледах се наоколо. Ами да! Бях в една от залите за репетиции на SM. Колко голяма беше залата. Колко ли много хора можеха да се съберат вътре? Боже тя беше по-голяма от класната ми стая!
Исках да танцувам. И сякаш Jonhyun прочете мислите ми когато пусна някаква бавна песен на компютъра.
-Искаш ли да потанцуваме?-попита той.
-Иска ли питане?-засмях се. Това, че не знаех песента, не значеше, че не мога да импровизирам, но когато той хвана ръката ми замръзнах на място.
-Сега кой се излага. Този път аз ще водя.-усмихваше се той. Балните танци... Можеха ги много хора, но аз никога не се бях научила. Всъщност танц с партньор... Винаги бях сама. Танците с Taemin и Kai бяха нещо ново, но танца с Jonghyun... Докато едната му ръка беше на кръста ми, а с другата държеше моята, докато ми се усмихваше нежно разбрах, че това е нещо съвсем различно. Поставих другата си ръка върху рамото му и го оставих да води. Не откъснах очи от погледа му. Този черен пронизителен, хипнотизиращ поглед, който ми казваше всичко. Когато той се приближи бавно знаех какво ще направи но не се отдръпнах. Веднага щом меките му устни срещнаха моите усетих фойерверки по цялото си тяло. Сърцето ми заби лудо и си помислих, че той сигурно може да го чуе. Пуснах ръката му и увих ръцете си около врата му, а той сложи своите около кръста ми притискайки ме към себе си сякаш ще избягам. Но в този момент да се отдръпна беше последната ми мисъл. Устните му бяха толкова меки и топли. Първата ми целувка. Не бях сигурна какво правя затова отново го оставих да води. Изгледа му харесваше да води, съдех по огнените му целувки. Той захапа жадно долната ми устна карайки ме да изстена и той се възползва от възможността. Когато езиците ни се срещнаха и започнаха да се борят знаех, че ще победи защото имаше повече опит. Накрая се предадох и той започна да опознава устата ми. Ръцете му започнаха да се движат нагоре по гърба ли под блузата, а аз се заиграх с косата му. Притиснах се още повече към него и някой отвори вратата на залата. Стреснахме се и се отдръпнахме да видим кой е и се изчервих като домат когато видях Taemin. Той също беше изненадан и не по-малко изчервен от мен.
-И-извинете.-заекна той и затвори вратата. Jonghyun от друга страна не изглеждаше ни най-малко засрамен, дори се беше ухилил сякаш показваше трофея си на приятелите си. Не ми пукаше колко е надут, той също беше мил и си имаше чара. А това което правеше с мен, това че правеше мозъка ми на каша само с поглед, ме подлудяваше и не можех да се сдържам повече.
-Да вървим, имам да ти покажа още нещо.-ухили се той.
-Още?-изненадах се. Той кимна и ми хвана ръката повеждайки ме на някъде. Толкова бързо минахме през коридорите, че не можах да видя никой, дори Taemin. Но реших, че ще му се извиня за случката следващия ден.
Докато вървяхме по улицата той се спря и се вгледа в нещо. Погледнах в посоката и видях дете в количка, което се опитваше да изчака колите за да премине на другата улица, но колите така и не спираха и преминаваха прекалено бързо.
-Стой тук.-каза Jonghyun и отиде до момчето. Попита го нещо и му помогна да премине. Това беше много мило от негова страна. Усмихвах се като луда мислейки си, че прекалено много мисля за лошите му черти. Той имаше и добро сърце.
Телефона ми иззвъня и го вдигнах още преди Jonghyun да стигне до мен.
-Да?-попитах. Беше баща ми. За какво можеше да ми се обади? Вечерния ми час беше чак след два часа и половина.
-Прибирай се, имаме гости.-каза той.
-Но не може ли да дойда сле...
-Идвай бързо. Леля ти е дошла чак от България, а ти!-скара ми се той и аз въздъхнах.
-Добре, идвам.-казах и затворих.
-Какво има?-попита притеснен Jonghyun.
-Леля е дошла от България и трябва да се прибирам.-обясних му.
-България?-попита той.
-Да, майка ми е българка.-обясних му с усмивка.
Той реши да ме изпрати и аз не отказах. Хилех се като луда когато се прибирахме хванати ръка за ръка, а в другата държах фигурките ни. Нямах търпение да разкажа тайно на леля, че си имам приятел. Когато стигахме той се спря и въздъхна тежко.
-Много ми хареса срещата, но не можах да те заведа на последното място.-каза той с тъга в очите. Не разбирам, това беше жестока среща, защо беше толкова тъжен?
-Нищо. Ще ме заведеш следващия път.-усмихнах му.
-Това е проблема. Няма да има друг път.-каза той гледайки към земята.-Само една среща, нали така?
-Така беше, но...-изчервих се.-Но наистина си падам по теб. Може би е рано да ти кажа, че те обичам, но искам да има втора среща.-казах му също поглеждайки към земята засрамена от думите си. Той ме погледа изненадан и останал без думи.
-Аз съм влюбен в теб. Зная го със сигурност. Но точно заради това не бива да има втора среща. Обичам те прекалено много, за да се нараниш. А точно това ще се случи! Не е лесно да си известен.-обясни ми той.
-Не ми пука, ще се крием! Никой не те видя, нали така?-попитах го.
-Не, не можем да се крием вечно.-възпротиви се той.-Все още ще се виждаме, но не можем да сме...заедно.-усмихна ми се горчиво той.
-Това не е достатъчно за мен.-казах му.
-Съжалявам.-прошепна той и ме целуна за последно. Този път усетих тъга. Това не беше пламенната целувка, която споделихме по-рано, нямаше ги и фойерверките. Беше изпълнена с любов, но и тъга и раздяла. Увих ръце около врата му. Не исках да го пускам. Но той се отскубна и се усмихна горчиво отново.
-Ще се оправиш, нали?-попита той.
-Мхм. Аз съм силно момиче.-усмихнах му се.
Махах му докато го изгубих от поглед и чак тогава влязох вкъщи. Срещнах се с леля ми и се запознах с новия и приятел. После се смяхме на историите и и си спомних за летата прекарани в България. Когато те си тръгнаха за хотела аз се прибрах в стаята си с усмивка.
И тогава оставих първите сълзи да се спуснат по лицето ми.
-Какво има?-попита притеснен Jonghyun.
-Леля е дошла от България и трябва да се прибирам.-обясних му.
-България?-попита той.
-Да, майка ми е българка.-обясних му с усмивка.
Той реши да ме изпрати и аз не отказах. Хилех се като луда когато се прибирахме хванати ръка за ръка, а в другата държах фигурките ни. Нямах търпение да разкажа тайно на леля, че си имам приятел. Когато стигахме той се спря и въздъхна тежко.
-Много ми хареса срещата, но не можах да те заведа на последното място.-каза той с тъга в очите. Не разбирам, това беше жестока среща, защо беше толкова тъжен?
-Нищо. Ще ме заведеш следващия път.-усмихнах му.
-Това е проблема. Няма да има друг път.-каза той гледайки към земята.-Само една среща, нали така?
-Така беше, но...-изчервих се.-Но наистина си падам по теб. Може би е рано да ти кажа, че те обичам, но искам да има втора среща.-казах му също поглеждайки към земята засрамена от думите си. Той ме погледа изненадан и останал без думи.
-Аз съм влюбен в теб. Зная го със сигурност. Но точно заради това не бива да има втора среща. Обичам те прекалено много, за да се нараниш. А точно това ще се случи! Не е лесно да си известен.-обясни ми той.
-Не ми пука, ще се крием! Никой не те видя, нали така?-попитах го.
-Не, не можем да се крием вечно.-възпротиви се той.-Все още ще се виждаме, но не можем да сме...заедно.-усмихна ми се горчиво той.
-Това не е достатъчно за мен.-казах му.
-Съжалявам.-прошепна той и ме целуна за последно. Този път усетих тъга. Това не беше пламенната целувка, която споделихме по-рано, нямаше ги и фойерверките. Беше изпълнена с любов, но и тъга и раздяла. Увих ръце около врата му. Не исках да го пускам. Но той се отскубна и се усмихна горчиво отново.
-Ще се оправиш, нали?-попита той.
-Мхм. Аз съм силно момиче.-усмихнах му се.
Махах му докато го изгубих от поглед и чак тогава влязох вкъщи. Срещнах се с леля ми и се запознах с новия и приятел. После се смяхме на историите и и си спомних за летата прекарани в България. Когато те си тръгнаха за хотела аз се прибрах в стаята си с усмивка.
И тогава оставих първите сълзи да се спуснат по лицето ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар