28.01.2016

Все още губя хора. Все така от години наред. Не, не мисля, че е от детството ми. Не помня кога започна всичко това… По някое време просто всичко се промени. Дали не беше покрай  4ти клас? Един бог знае. По някое време съм се променила. Характера ми е станал непоносим за всички. Когато чак сега, след 20 години успях да намеря истинска приятелка аз пак започвам да я губя. Толкова дълго бяхме заедно, имах чувството, че винаги е била с мен и, че винаги ще бъде с мен.

Може би идеята да живеем заедно бе лоша идея. Може би това провали всичко. Може би от сега нататък не трябва да се сближавам прекалено много с хората. Трябва да спра да показвам гадната си страна, онази друга моя същност, която показвам само пред близките си. Защото само, и само единствено, аз мога да се търпя.

Ужасно е като се замисля, че от години говорят за характера ми и как трябва да се поправя, но едва сега забелязах катастрофичната буря, който създавам покрай себе си. Аз знам, че не живея в приказки. Много добре знам, че няма някой ден да се появи принц на бял кон, който да търпи нрава ми и двамата да заживеем щастливо до края на дните си. Знам и че няма и приятелки да бъдат за дълго до мен ако не направя нещо по въпроса.

Въпросът е какво да сторя…

Dancing with your heart 2 - 15

15

В сиропиталището, в което отидохме видях най-щастливите деца на света. Причината? Защото някой бе дошъл да ги посети. Били са самотни толкова дълго, че когато ни видяха лицата им се озариха. Поздравихме малчуганите и отидохме при детегледачките, за да ги известим, че сме там. Когато ви записаха като посетители, ние отидохме в стаята за игра и започнахме да играем с децата. Soobin и Chinhae се справяха добре. Аз от друга страна не знаех какво да правя. Soobin рисуваше с няколко деца, а Chinhae играеше с други на колички. Аз от друга страна стоях като истукана  и се чудех какво да правя.

За радост до мен дойде едно дете и ме подръпна за крачола. Беше малко момиче с огромни невинни очи.

-Онни, ще ми прочетеш ли приказка?-попита срамежливо тя. Аз и се усмихнах и веднага се съгласих.

-Разбира се.-отговорих и. Тя хвана ръката ми в своята и ме заведе в един кът с няколко рафта книжки. Аз приклекнах, до ниските рафтове и погледнах книгите.

-Коя приказка искаш да ти прочета? Спящата красавица? Пепеляшка?-попитах четейки заглавията.

-Тази.-каза тя показвайки ми книгата в ръцете си. Мулан. Аз се ухилих  виждайки любимата си детска приказка и седнах на земята вземайки книгата. Момиченцето седна до мен и аз започнах да чета. Скоро около нас се наредиха и други деца, които с интерес слушаха историята.

Когато приключих и затворих книгата всички ме погледнаха с големите си невинни очи и аз се засмях.

-Един ден и вие ще изживеете една приказка.-казах им и те се усмихнаха.

-Онни, аз искам да съм най-добрата балерина на света.-каза момиченцето.

-Така ли? Вярвам, че ще бъдеш.-усмихнах и се.

-Когато порасна ще имам пари да ходя на уроци по танци.-каза ми тя. Но тогава щеше да е твърде късно. За жалост. Все пак не исках да и го казвам и да разруша мечтите и.

-Ти не можеш да ходиш сега, нали?-попитах и тя погледна тъжно.

-Няма проблем. И  моята приказка ще дойде.-каза момичето и ми се сви сърцето. Как можеше едно толкова малко момиче да е толкова силно? Късаше ми се сърцето като си помислих за трудностите, които съдбата и бе приготвила. И аз нямаше как да помогна.

-Знаеш ли… Аз мога да те науча.-казах и и тя ме погледна със звезди в очите.

-Наистина?-попита тя.

-Не съм танцувала балет от много години, но все ще мога да те науча на нещо.-усмихнах и се.

-Момичета, времето ви мина.-каза една от детегледачките и всички деца се натъжиха. Беше минало времето за посещения и трябваше да си тръгваме.

-Онни, нали ще дойдеш пак?-попита момичето.

-Разбира се. Между другото, казвам се Lee Soomi.-казах и.

-Аз се казвам Jiri.-усмихна се тя.

-Е, ще се видим следващия път, Jiri.-казах и се изправих. Едва не залитнах, защото краката ми бяха изтръпнали. Направих няколко крачки преди отново да възвърна силата в краката си. Когато с приятелките ми излязохме от сиропиталището се засякохме с Sung YoungIl и Bin Chohee, двете надути патки, които за жалост виждах всеки ден. Те ни подминаха сякаш некога не са ни виждали и влязоха в сиропиталището.

-Нима те ходят на доброволна работа?-попитах изненадана. Те не си правеха труда да печелят добри точки, тогава за какво им беше да ходят и на доброволна работа?

-Да. Това е единственото мило нещо, което съм виждала от тях. Някога.-каза Soobin.

-Добри ли са към децата?-попитах.

-Аз не съм ги виждала. По принцип ходят когато ме няма.-отговори тя. Предположих и за това бяха влезли в сиропиталището след като са свършили часовете за посещение. Може би с връзки? Кой знае…

-Аз ги видях. Веднъж забравих часовника си и когато влязох ги видях да се държат много мило с децата. Некога не ги бях виждала да са толкова мили към когото и да е било.-каза Chinhae.

-Хм? Наистина.-изненадах се.

-Значи си си прекарала добре.-усмихна се Jonghyun когато му разказах за сиропиталището.

-И то много.-съласих се.

Двамата седяхме на едни стълби по средата на шести и седми етаж, където винаги се събирахме тайно. Понякога дори някой склоняваше да ни пази на някой от етажите и дори в същия момент Taemin беше на пост на шести етаж. Разбира се, повечето хора използваха асансьора, но не искахме да рискуваме да ни хванат.

-Знаеш ли, имам една изненада за теб.-каза той и ми даде някаква брошура. Беше за почивка в Тайланд. Или нещо такова, не го погледнах много внимателно.

-Какво е това?-попитах, въпреки че вече имах някаква представа.

-Почивка.-усмихна се той.

-Нима имам възможност да си почина сега?-попитах го намръщено.-Или пък ти?

-И двамата.-ухили се той.

-О, Jonghyun голям мечтател си и всеки път се изненадвам от това, но мисля, че…

-Не. SHINee ще правят там концерт и ти като трейни имаш право да дойдеш.-каза той щастливо.

-Не знам…-замислих се.-Това ще отнеме много пари и не знам дали майка и татко ще имат…

-Нали получи пари за правата на новогодишния танц?-попита той.

-О, да забравих.-засмях се. Макар и да бях купила три билета за новогодишния концерт, сумата, която получих беше много голяма и ми бяха останали още много.

-Забравила си? Нормалните момичета биха тръгнали да пазаруват като луди.-каза той, но определено беше доволен от спестителността ми.

-Нали за това ме обичаш? Защото съм различна.-усмихнах се и той ме целуна за кратко карайки краката ми да омекнат както при първата ни целувка.

-Моля те, ела с мен.-помоли се отново след като се отдръпна.

-Не знам дали ще мога да тръгна сама. Това ще е за няколко дни и едва ли ще имаш всичкото време свободно, а и…

-NU‘EST ще са там.-прекъсна ме Jonghyun.-Ще бъде огромен концерт с много групи. Приятелите ти ще са там, а и май дори Beast ще са там.-продължи. След време дори той разбра за манията ми по тях, но някак си го приемаше добре.

Беше толкова развълнуван. Очите му пак блестяха по онзи начин и ме караха да потръпвам. Усещах пеперуди в стомаха си точно както когато го видях за първи път.

-Искам да се запозная с приятелите ти и да започнем нещата на чисто. Съгласна ли си?-попита той.

-Добре.-кимнах и той ме прегърна силно.

-Хубаво. Защото не бих могъл да издържа там без да те виждам.-прошепна той в ухото ми и ме целуна отново.

-Какво? И те ли ще са там?!-извика сърдито Dongho.

-Моля те. Искам всички важни за мен хора да се разбират.-казах и хванах ръката му. В началото той не искаше да ме погледне право в очите, за това сложих ръка на бузата му и го накарах да ме погледне.-Знам колко много проблеми имахте двамата, но той е добър човек и просто трябва да му дадеш шанс.-казах.

-Но той ти разбива сърцето отново и отново. И… Освен това…

-Знам, че не можеш да забравиш онзи случай в залата. Аз също не бих могла да го забравя. Беше много глупаво от негова страна, а и аз сама нищо не направих по въпроса.-той остави главата си да клюмне и разбрах, че си спомня случая, в който ни хвана с Jonghyun в една разгорещена сцена и как после последва юмручен бой.-Не, не си го спомняй.-казах и вдигнах отново главата му.-Знам, че не искаш да го казвам, но всъщност двамата с Jonghyun много си приличате. Той много ме ревнува, също като теб. И това е защото ме обичате прекалено много. Ще му дадеш ли шанс?-попитах. Той ме погледна в очите сякаш търсеше в тях отговора. Отне му известна време, но накрая кимна и аз се усмихнах.-Радвам се.-казах и целунах челото му.

_-YoungIl POV-_

-Не можеш да повярваш какво видях.-казах на приятелката си Chohee.

-Какво? Какво?-развълнува се тя.

-Отивам към асансьора и гледам вътре, оная дето не мога да я понаям най-много от всички на света…

-Засякла си се с -----?-попита ме тя изненадано.

-Не и споменавай името.-изсумтях.-Както и да е, това не е най-лошото. Веднага и обърнах гръб и тръгнах към стълбите. Бях само на седмия етаж, за това и не беше кой знае какво… И гледам само как Lee Soomi и Jonghyun оппа се мляскат на стълбите!-извиках бясна.

-Сериозно ли?-попита Chohee с разширени очи.

-Не стига, че си говори с половината звезди, ами и се мляска с МОЯ оппа! Как смее!-извиках и съборих цветето от перваза.

-Хей!-скара ми се чистачката.

-Гледай си работата!.-казах и и махнах с ръка.-Това просто няма да и се размине, ще видиш.-казах с усмивка. Само да знаеше какво я чака…

Моята история в Япония

Моята история в Япония

にほん

Някой от Facebook ме помоли да разкажа какво е да учиш и живееш в Япония. Подготвила съм ви дълга история, за това се настанете удобно и се подгответе за моята история.

Взехте ли пуканки? Не? Ами вземете и да започваме.

Аз съм лошо момиче и не слушах родителите си докато ме молеха да не си отивам. Веднага щом завърших гимназия си купих билет и заминах за Токио, Япония. いきます。Да… Тази красива държава беше моя мечта от много години. Ходех дори на курсове и се обучавах сама на компютъра, дори пренебрегвах някои предмети в училище за да науча японски.

きます。

Но когато пристигнах не бях подготвена за прибързания им свят. Едно беше да го видиш на екрана на компютъра, друго беше да го видиш със собствените си очи. Още на летището бях завлякана от огромна талпа хора, които, за разлика от мен, знаеха къде отиват и бързаха на там. Накрая се оказах на някаква улица без да знам къде се намирам. Отне ми много лутане докато осъзная, че не знам какво да правя. Искаше ми се да заплача и да се прибера у дома. Искаше ми се да отворя вратата на малката си къща и да се привикам през сълзи　かえります。Прибрах се.

Но това ли ми беше мечтата? Да отида и де се върна? Не. Не беше.

За това и задърпах куфара си с колелца напред докато най-сетне не намерих такси – タクシー。Толкова се зарадвах, че замахах и заподскачах за да ме забележи.

Когато таксито спря пред мен аз влязох и си представих как всичко започва да се оправя. Мислите ми веднага започнаха да се реят из облаците докато си представях живота си в Япония за напред достоен не за поредния ми фикшън, а направо за нова драма. Да, определено нещо не бях в ред.

Таксиметровия шофьор ме попита къде отивам и аз със скромните си знания казах адреса на квартирата, която си бях наела по интернет преди месец. Отне ни много време да стигнем до там. Оказа се, че е в близост до училище – がつこう。Зарадвах се на малчуганите, които тичаха през игрището играейки игри. Въпреки това не получих желание да се върна в училище. „Не, никаква носталгия за мен!“ казах си и тръгнах нагоре към квартирата ми. За радост имаше асансьор, защото не знам как щях да стигна до седмия етаж ななかい。

Преди да отворя вратата на квартирата си отново измислих нова история. По-точно няколко. Представих си как стаята ми е рутина. Пълна дупка и, че са ме излъгали в интернет слагайки фалшиви снимки. До тук нищо необикновено. Да, но си представих , че а ме и излъгали и по друг начин. Оказва се, че са продали квартирата и на ме ни на някакво невероятно красиво и неземно момче и как двамата споделяме иначе малката квартира. Как се караме, за всеки дразнещ навик на другия и после как като по филмите се влюбваме…

Но квартирата си беше както в снимките – всекидневна, кухня и баня. За момент съжалявах, че не са ме излъгали. Щях да живея сама, ひとりで。Но нямаш да тъгувам. Все още ме очакваха толкова много премеждия и красиви момчета в Япония, че нямах търпение. О, боже колко съм била права…

След като си прибрах дрехите и нещата на местата осъзнах, че умирам от глад. И хубавата новина – нямах храна. От притеснение бях изяла всичката храна, която си взех с мен в самолета и бях останала само с пакетче чипс. Приготвих се за нова среща със света на вън и си взех много пари. За жалост похарчих прекалено много пари за такси и не смятах да го правя повече. На входа на сградата видях как една учителка излиза от училището. Повиках я и тя се спря. Помолих я да ме упъти до най-близкия супермаркет и тя беше достатъчно мила за ми обясни всичко без да бърза.

Благодарение на нея лесно намерих метрото ちかてつ。Тя ми обясни и на коя спирка да сляза, но за малко да я пропусна, защото имаше едно невероятно сладко момче, което ми грабна очите. Имаше червена коса и ми приличаше да някой, който можеше да бъде звезда. Но знам ли, може би дори беше. Много ме е яд, че не го заговорих. Допи тогава знаех, че в този многоброен град можех никога да не го видя.

На спирката ми разбрах, че е станало много късно. За това забързах напред и лесно намерих супермаркета. スーパー。Напазарувах и дори имах време да пообиколя наоколо. Намерихデパート, което на български трябва да е нещо като мол, department store. Влязох в него и попитах човек на рецепцията на кой етаж са заведенията за хранене. Трябваше да се кача на асансьора чак до осмия етаж. Знаете ли как казват на асансьорите? エレベーター。 Звучи наистина забавно. Та както казвах, отидох до суши ресторант и поръчах храна за вкъщи. Там отново видях момчето с червена коса. Говореше с приятелите си и когато го видях да се усмихва ми се подкосиха колената. Как можех да се срамувам дори пред хора, които така или иначе не ме разбираха какво говоря?

Когато получих поръчката си аз бързо я взех и тръгнах да излизам от заведението, но не можах да ни хвърля последен поглед към него и приятелите му. Въпреки, че и приятелите му изглеждаха много сладки, той продължаваше да привлича вниманието ми. Тогава той също погледна към мен. Имаше черни блестящи очи, като тези, които съм виждала само от екрана на компютъра си. Момче мечта.

Но той погледна отново към приятелите си продължаваше разговора и разбрах, че на нас не ни е писано. Поне не и тогава. Въздъхнах и си продължих пътя. Успях да се прибера у дома на време. Не, не се случи така, че да се озова в тъмна уличка, да ме нападнат и червенокосото момче да ме спаси. Той дори не се затича след мен, за да ми иска номера! Е, това е реалността… Поне сушито беше много вкусно.

На следващия ден се записах официално в Tokio だいがくсъс специалност – английски и японски. Исках да стана преводачка, за да съм сигурна, че ще знам японски и, че ще го ползвам цял живот.  За да преживявам, все пак до началото на годината имаше малко повече от половин година трябваше и да си намеря работа. Сигурно се запитахте как така се записвам толкова рано. Това е защото курсовете, които карах докато бях на училище осигуряваха частична стипендия в университета и само най-добрите можеха да вземат стипендията. На тази частична стипендия осигуряваше само семестрите и разходите по учебниците. Трябваше сама да се изхранвам, сама да си плащам квартирата и сметките.

Замислих се за момчето с червената коса и реших да потърся работа в мола, в който го видях. За жалост не търсеха сервитьорки на етажа с ресторантите. Всъщност никой от етажите не търсеше работник. Когато излязох леко разочарована минах покрай карта, на която пишеше какво има на всеки етаж. Как ли не бях забелязала картата още първия път? На нея черно на бяло пишеше нещо много интересно – おうじよう　ゆうえんち。Имало е увеселителен парк на покрива!

Дори не усетих колко бързо се бях качила обратно до осмия етаж, а после и до покрива. И какво открих – табела, на която пишеше, че търсят продавач на билети. Почувствах се като най-голямата късметлийка на света. Да, търсех навсякъде и едва не пропуснах покрива, но все пак го открих, нали?

И ето така прекарах 6 месеца като продавач на билети за увеселителен парк. По-късно ме уволниха, защото не искаха студент, заради графиците, но това е друга история. Като казвах, прекарвах лятото в кутия докато гледам как другите се забавляват. Но за мен това не беше лошо. Изживявах мечтата си и това беше достатъчно.

Първият път когато видях червенокосото момче бях в ужасно състояние. Имах пъпка на челото заради полуфабрикатите, които ядях. Едвам я прикривах с бретона си, но не можех да скрия петното от гроздов сок, който бях изляла на блузата си докато бързах за работа. За сметка на това той изглеждаше като модел. Започнах да заеквам докато давах билетите на него и приятелите ми, но на него не му направи впечатление, все пак аз съм чужденка и това не беше моя език. Всъщност май дори не ме погледна. Съмняваше ме да ме бе погледнал и за секунда и само това ме успокояваше.

От тогава започнах да се приготвям ужасно много преди работа – грим, прическа (всичко естествено, но колкото се може повече до съвършенството) и си носех резервни дрехи. Но не го видях. Седмица, две. Започнах да губя надежди. Месец, два… Почти го бях забравила. Момчето от блъскащите колички ми беше хванало вниманието, а и изненадващо май и аз на него. Понякога си говорехме в почивките и факта, че той се опитваше да ме заговори всеки път когато можеше ми говореше много. Казваше се Ямада Тадаши и всеки път когато ме виждаше ми даваше черешов бонбон. Беше на 25, но не беше учил в университет. Цял живот си е изкарвал прехраната с блъскащите колички.

Видях го почти четири месеца по-късно. Беше си боядисал червената коса в черно и едва не го познах. Толкова бях шокирана, че в началото просто се взирах в него.

-Боядисал си се.-казах.

-Какво?-попита той. Бях изтърсила голямата простотия, но за радост беше на български и той не ме разбра. Всъщност, съмнява ме да ме беше разбра и да беше и на японски. Кой би очаквал от служител на будка за билети да го помни четири месеца?

-Заповядайте билета.-казах възпитано с усмивка преструвайки се, че нищо не се бе случило. Бях обсебена от него. Тогава го разбрах. Точно като откачените фенове, които се опитваха да хванат вниманието на идолите си, така и аз исках да хвана неговото по какъвто и да е било начин. Заплатата ми стигаше да преживявам, но можех да си намеря много по-високо платена работа някъде другаде. Нужно ли беше само за него… За първи път ми бяха минали тези мисли през главата. Бях се решила да се откажа от него. Да, нямах друг избор, не исках да оставам откачалка. Никое момче не заслужава такова внимание.

-Днес изглеждаш много добре.-каза ми той с усмивка взимайки билета от ръката ми. После без да спомене друго тръгна след приятелите си към виенското колело.

Той ме помнеше.

せんしゅう

Миналата седмица бих си помислила да поканя Ямада Тадаши на среща, въпреки че не го харесвах толкова много. По две причини – едната беше, че ми  харесваше, вниманието, което получавах от него. Другата причина беше, че смятах да продължа напред като реалист.

こんしゅう

Но тази седмица той ми показа, че понякога и мечтите се сбъдват. Красивото вече не червенокосо момче ме беше запомнил. Беше ми казал, че изглеждам добре!

せんげつ

Миналия месец бях загубила всякаква вяра.

こんげつ

Но този месец вярата се върна.

И защо? Защото бях самотна. Нямах си никой. Единствените хора, които познавах бяха шефа ми, Ямада и съседката ми, която понякога ми готвеше, но беше много възрастна и не можех да я наричам приятелка. За това и виках само おかあさん, окаасан, и я молех за съвети само когато се чудех кое как да сготвя или как да си пусна печката без да се запаля.

きょねん

Миналата година загубих най-добрите си приятелки. Или поне си мислех, че са ми най-добри приятелки.  Всички бяха отвратени от това колко обичам Япония и японския, от това колко усилия давам да уча японски и колко много искам да посетя Япония.

-Япония, та Япония! Все за нея говориш!

И ме изоставиха.

Малкото ми познати също останаха в България. Оставаше ми само Карина, която също спечели стипендията с мен. Разбирахме се и щях да се радвам да споделяме квартира заедно, но родителите и не я пуснаха. Те така и не одобряваха тя да учи японски език и тя мислеше, че щом спечели стипендията те ще си отворят очите, но уви.

Ето така се озовах сама в Япония.

Ето тук е момента да ви кажа колко е трудно да си намериш приятели тук. В моите обстоятелства е никаква. Можеш да се запознаеш с хора само от работа или от училище. Понеже аз още не бях започнала семестъра второто отпадаше. А първото… Ами първото правило се отнася само когато наистина работиш с другите колеги и се засичате. И си говорите. Аз бях като в затвор в моята кутийка за билети и нямах право да излизам освен по време на почивката.

За това още същия ден исках да дочакам момчето когато си тръгва, за да се запозная с него, но смяната ми свърши. Трябваше да си направя отчета и бързах като луда. Дали не го изпуснах тогава? Когато дойде колежката ми да ме смени аз отлетях от будката и тръгнах да го търся из увеселителния парк. Подминах дори Ямада докато той ми махаше с ръка защото наистина нямах време за него. Но не намерих момчето.

За момент отново изпитах тъга, но реших да не се предавам и бързо се взех в ръце. Все пак той ме помнеше, нали така? Това беше важното. Отидох до виенското колело и помолих колегата да ме пусне безплатно. Бях видяла другите ми колеги да го правят, но аз още се срамувах да моля за подобни привилегии. За радост Ичиро-сан беше мил и веднага се съгласи. Почаках да спре колелото и се качих. Вътре беше много просторно и може би щяха да се съберат четирима, но само аз влязох. Само дето след мен влезе и червенокоско.

Погледнах учудено Ичиро-сан и той каза, че все пак трябва да се поддържа баланса. Какъв баланс? “На объркването в живота ми ли?“ помислих си, но нищо не казах. Оставих го да пусне отново виенското колело и стомаха ми се обърна. Всъщност, никога не се бях качвала на такова нещо и се оказа, не май не ми харесва много много.

-Ти не продаваше ли билети по-рано?-попита ме момчето. Вътре нямаше светлини и виждах лицето му едва осветено от лампите на увеселителния парк.

-はい。－(Да.) казах тихо. За втори път ме позна, но този път беше много по-скоро и не беше така изненадващо. И отново съзнанието ми си изигра шеги с мен. Представих си как ми казва, че предния път му съм се сторила красива, ама се е объркал. Представих си как му се зверя и как той ми се смее, но още на второто завъртане на колелото се оказваме в прегръдките си в изгарящи целувки.

Но той не каза нищо повече. Зачудих се дали не трябва да кажа нещо. Все пак до този момент го търсех, а после щях да мълча? Возенето щеше да е поне още 5 минути или повече и нямаше смисъл да мълчим.

-Как се казваш?-попитах.

-Казвам се Кимура Такахиро, приятно ми е да се запознаем.

Аз също се представих с лека притеснена усмивка, която той, за радост, едва ли е видял. За момент отново си помислих, че нищо няма да си кажем, но той проговори. Кимура Такахиро, слава на бога, вече нямаше да му викам червенокоско, най-вече защото не беше червенокос.

-Изглеждаш ми много притеснена.

-Да, така е.-признах си.

-Качвала ли си се някога на Виенско колело?-попита той.

-Не.-признах си.

-А, това обяснява нещата.-каза си той и замълча. После понечи да каже нещо, но го прекъснах.

-От къде ме помниш?-попитах нещото, което ме глождеше от много време. Той изглежда се стресна от въпроса ми, но после се усмихна.

-Ами идвал съм тук и преди. Тогава ми продаде пак билет.-каза той.

-И ме помниш?-попитах.

-Ами ти беше в много комично състояние.-призна си той и аз се изчервих.-Но все пак беше сладка.

С тези думи се изчервих още повече и замълчах за дълго. Какво бих могла да кажа?

-Мога ли да попитам нещо?-попита той. Не посмях да отговоря, но той продължи и без да отговоря.-Какво каза когато ми даде билета. Изглеждаше много стресната.

-„Боядисал си си косата.“-преведох му с наведена коса.

-Значи и ти ме помниш?-попита той.

-Ами… да…

-Работиш тук цяло лято и помниш мен?-продължи да настоява той.

-Помня те от преди това.-признах си.

-А, да. Ресторанта.-сети се той. Нима се сети.

-Още от метрото.

-Моля?-попита той изненадано.

-Малко преди да се засечем в ресторанта се засякохме и в метрото.-обясних. Искаше ми се да потъна вдън земя. В този момент си признавах каква откачалка бях.

-И ме забеляза сред толкова много хора?-попита той.

Отне ми много време да обмисля отговора си. Все пак избълвах хиляди неща, които трябваше да си останат тайна, поне отговора на този въпрос трябваше да бъде обмислен.

-Ами все пак имаше червена коса.-казах. Отново замълчахме.

-Но все пак…

В същия момент колелото спря и Ичиро-сан отвори вратата. Той ми се усмихна сякаш знаеше с кого ме бе събрал и знаеше какви мисли имах в началото. Бях толкова притеснена, че можех да стана. Не чувствах краката си. Кимура Такахиро ми се усмихна и подаде ръката си. Беше разбрал ситуацията. Аз несигурно взех ръката му и той ми помогна да се изправя и да изляза от кабинката. Беше вече наближило затварянето на увеселителния парк и беше пълно с хора, които се запътваха към изхода. Двамата с Кимура също тръгнахме към изхода, но точно както в първия ми ден в Япония тълпата ни раздели. Опитах се да го извикам, не и беше твърде шумно. Така и не го видях повече. Поне знаех, че бях хванала вниманието на едно толкова красиво и съвършено момче.

Малко преди Коледа ме хванаха да уча от учебници в почивката си. Казаха ми, че не искат на работа студенти по не знам си какви причини и ме изгониха още преди да съм започнала годината. Казах чао на колегите си и Ямада Тадаши ми подари цяла кутия от любимите си черешови бонбони за сбогом. Мисля си, че някъде преди това той бе разбрал, че нещата между нас нямаше да се получат.

За Коледа се прибрах вкъщи и изненадах семейството си. Те много се зарадваха и едва ме пуснаха да се върна. Разказвах им за всякакви истории на работа и въобще. На сестра ми разказвах за сладките момчета и най-вече за Кимура Такахиро, но запазих последната ни среща в тайна. Видях се дори с Карина и и разказах всичко, но този път не пазех тайни. За жалост дойде време и да се прибирам.

Стоях в България повече от Коледната ваканция. Прибрах се само седмица и половина преди началото на семестъра. И защо да се прибирам по-рано? Нямаше кой да ме чака, а в България беше семейството ми. Чудя се как ли оцелях толкова много време без да откача сама

Но за радост семестъра започваше и щях да си намеря много приятели. И колко много хора имаше на първия ден… От моята специалност имаше хора от различни държави, но и много японци. Там беше и Кимура. Много се зарадвах когато го видях.

-Здравей.-усмихнах му се.

-Здравей.-усмихна ми се и той.-Ходих пак в увеселителния парк, но теб все те нямаше.

-Да, всъщност… уволниха ме.-признах си.

-О, съжалявам.-каза той.

-Няма нищо, ще си намеря нова работа.-казах все още с усмивка.

-Ам… имам да ти дам нещо.-каза той и зарови в раницата си. Когато извади това, което търсеше, взе едната ми ръка, разтвори дланта ми и сложи на нея една гривничка.

-Това…-изненадах се когато я видях.-

-Да, закачила се е за ръкава ми. Видях много късно.-каза той. Гривничката беше моя, но си мислех, че съм я загубила последната вечер когато се бяхме видели.

-Благодаря.-усмихнах му се и се опитах да я сложа, но закопчалката сякаш си имаше друго мнение. Точно преди да се откажа Кимура ми помогна като закопча гревната.

-Искаш ли утре да отидем да разгледаме Сакура дръвчетата?-попита той. „Да не би да ме канеше да среща?“ помислих си. Когато го погледнах и видях колко е срамежлив разбрах, че правеше точно това.

-Добре. Къде ще се чакаме.

На следващия ден отидохме в един парк не много далеч от университета. Сякаш той беше предвидил всичко – нае за час колела(じてんしゃ) и карахме заедно докато се състезавахме или само се забавлявахме. Когато времето ни свърши и върнахме колелата и двамата бяхме гладни, за това седнахме на едно одеяло, което той носеше, и ядохме приготвен от него обенто. После решихме просто да се разхождаме и да разглеждаме. Кимура беше взел със себе си фотоапарат, но май не снимаше дърветата.

-Хей, снимай там, не мен.-засмях се.

-Ти си по красива.-каза той снимайки ме отново хващайки ме с едновременно в изненадано и в поласкано изражение. Изчервих се като луда не знаейки какво да кажа.

-Ти самият не си за изпускане.-измънках тихо.

-Какво?-попита той.

-Нищо.-казах бързо.

-Не, сигурен съм, че каза нещо.-настоя той.

-Нищо важно, продължавай да снимаш.-казах и той ми се ухили. Значи все пак бе чул какво бях казала.

Когато започна да става късно и двамата решихме да си тръгваме, но избрахме да вървим пеш до портите, въпреки, че не беше много близо. あるいて。 Сякаш и двамата бяхме осъзнали, че срещата ни беше към края, но не искахме да свършва толкова скоро.

Вървяхме си към портите в мълчание когато усетих как той хваща ръката ми. Толкова много се стреснах, че чак подскочих. Погледнах към ръката му и се изчервих. Скрих се зад шала си за да не види, но мисля, че все пак беше очевидно.

-Така и не те питах…-започна той нарушавайки тишината.

-Какво?-попитах.

-Какво наистина те накара да ме забележиш из тълпата?-попита той.

-Не мога ли да го запазя в тайна?-попитах.

-Любопитно ми е. Мога и аз да ти кажа. Бях те забелязал защото си неустоимо красива, а и освен това ти не спираше да гледаш към мен и това ме караше да си мисля, че имам шанс.-каза той. Не можех да повярвам, че го каза. Той беше срамежлив, малко или много, и това означаваше, че е събрал много кураж за да каже всичко това.

-Аз…-вдишах дълбоко преди да продължа- Ти си като модел и нямаше как да не те забележа, толкова много те харесвам, че потърсих работа в мола, където те видях, за да те видя пак.-избълвах всичко на веднъж. И това беше. После той ме целуна, дори не разбрах какво се случва в началото.

Ама и ние сме едни… И двамата сме били толкова срамежливи, че сме се притеснявали да се заговорим, дори и да се погледнем. По късно си припомняхме първите ни срещи и сме се смели толкова много. Когато той разбрал, че работя на будката той молел приятелите си да ходят с него за да мое да ме види, но все не събирал кураж. Когато бях полята със сок пък на него му е било толкова неудобно да ме погледне в очите, че не смеел да го направи. А и му е било малко смешно. А на виенското колело се опитвал да говори  мен, за да не мисля за возенето и да не ми призлее.

И ето, че се отплеснах от историята си. Трябваше да пиша за живота в Япония и какво е да си студент тук, но накрая написах любовна история. Сега разбирате ли как е устроен мозъка ми?

Ето и минутка-две и от писателката. Да… Това всъщност си е измислена история, но то ще да си е проличало от неверността на историята。Идеята ми беше да напиша история, в която да включа думи на японски, които съм научила от последния ми урок по японски, но накрая добавих и други и по-лошото – към средата дори забравих първоначалната си идея и направо забравих да включвам японски. Имам навика да се отплесвам… Съжалявам, че ви заблудих, исках да бъде нещо изненадващо. Колкото до японския в текста – наистина не се фукам, не съм фукла намерила google translate и с много свободно време. Просто нов начин, който искам да изпробвам за научаване на японски думи.

Dancing with your heart 2 - 14

14

Всичко вървеше добре. Въпреки, че графика ми ме натоварваше, както си и мислех, а учителите ми ми помагаха с каквото можеха. За кратко време се научих да пея Fallin' по-добре от всякога, танца, който учех с групата си беше лесен, а както каза Sung Jungshi, справях се добре като актриса. Все пак получавах и други уроци като корейски, китайски, уроци за модел и дори акробатика и уроци по барабани. По принцип всеки трейни има уроци по какъвто и да е музикален инструмент и аз избрах барабани. Вече не ми оставаше време за танци в залата, но това не беше толкова важно, защото и без това прекарвах от 1 до 3 часа в залата в SM. Сюзън беше права, любимата ми зала беше винаги заета. Дори не знам как Jonghyun е успял да я запази празна за срещата ни.

За радост още докато уговаряхме графика ми им казах за университета и веднага след лекции ходех на уроци. Понякога нямах лекции цял ден и още в 9 сутринта отивах на уроци. Също както в училище имахме обяд в 12 часа и вечеря в 18, където всички трейнита се събирахме. Там се запознах с много хора. Вечер си тръгвах към 9 или 10, но понякога за да наваксам с уроците оставах и до по-късно. Беше трудно. Спях понякога по 4 часа или между лекциите, а като трейни трябваше винаги да се грижа за външния си вид. С толкова голяма липса на сън не знаех как ще се справя. Имахме "Трейни журнал" където попълвахме мислите си над това, което смятахме, че сме научили, а после учителите ни ги събираха и пишеха отговор. Като домашно. Веднъж без да го обмисля написах "Научих се да заспивам бързо между лекциите." и Jung Byungil беше написал "Fighting! :)", което ме изненада. Поне имахме Неделя като почивен ден.

Вече разбирах защо двете надувки не дебютираха. Като трейни трябваше да се държим с уважение дори към чистачите. Те от друга страна вирваха нос и бяха мили само към звездите и учителите. Както в домчето, имахме позитивни точки, които получавахме ако сме били добри и лоши точки, ако сме били лоши. Те имаха само лоши точки. Не знам защо продължаваха да са трейта и не ги гонеха. Носеха се много слухове за това, но не знаех кой слух е верния.

Трудно се срещах с приятелите си. В университета успявах да говоря с тези от групата, но NU'EST още промотираха, а ЕХО никакви не се намираха. Замислих се дали не се готвят за завръщане, което да последва завръщането на SHINee. А те... Говорех си често с Jonghyun, дори успявахме да се скрием в някой ъгъл и да си поговорим за кратко. Можехме да се виждаме малко повече, но все пак беше много трудно. За радост Завръщането им беше толкова близо, че можехме да го усетим. Всички в SM можеха. Веднага щом влезеш в сградата можеше да се усети паниката и забъркаността.

Може би това беше нормално за другите, но за мен определено беше много различно и ново. Първия ден написах уплашена съобщение на Junhyung, за да попитам какво става и той ми звънна почти веднага. Когато спря да се сме ми обясни, че когато наближе завръщане на някоя група всички започват да откачат. Зачудих се как всички бяха свикнали на това, но всъщност аз свикнах много бързо с темпото на останалите. Със Jungshi станахме добри приятелки. Понякога тя ми позволяваше да пробвам някой от костюмите докато репетирах репликите, които ми даваше.

-Да остана ли или да замина? В Марсилия ме чака той. Знам го... Ще сляза от самолета и той ще ме чака с букет червени рози...-казах и се спрях. Погледнах надолу и въздъхнах облекчено.-Той винаги ме е чакал. Наистина ме обича Марис!

-И какво те кара да мислиш така?-попита Jungshi, запомнила репликите си, докато шиеше поредния костюм. Съвсем леко и бързо хвърляше по някой поглед към мен.

-Просто го знам. Любовта ни е една и съща. Тя е истинска.-казах повишавайки леко тон.-Но ти не разбираш... Искаш да остана и да уча.-Въздъхнах и затворих очи.

-Ти сериозно ли? Дойде от Марсилия чак до Ню Йорк, за да получиш най-доброто образование и ще го изоставиш заради някакъв си?-попита тя, не беше в роля, прекалено съсредоточена в шиенето на машината, но на мен не ми пречеше.

-Не е просто някой! Аз го обичам! Обичам го!-със всяко изречение повишавах повече и повече тон.

-Докажи го.-каза тя и ме погледна.

-Как? Кажи ми! Да скоча от моста? Защото за него бих го направила. Да преплувам океана? Защото за него бих го направила. Да убия? Бих убила за него!-извиках със сълзи в очите си.-Обичам го повече от колкото обичам въздуха! Без него не бих могла да живея!-Извиках и първата ми сълза се плъзна по бузата ми. Да, толкова добра актриса бях. Jungshi беше добра учителка.

-Тогава защо още живееш? Защо си тук с мен? Нима ме лъжеш?

-Не те лъжа! Обичам го?-изкрещях и тя се стресна от тона ми. Не бях сигурна дали беше в роля или наистина я стреснах.

-Тогава върви. И никога повече не се връщай...

-Извинете.-прекъсна ни жена на вратата. Носеше куп дрехи увити в найлон.-Искам да попитам костюмите дали са готови...-продължи тя леко засрамено. Най-вероятно е чула сцената, която разиграваме и и е станало неудобно.

-Още малко. Ела след половин до един час.-усмихна се Jungshi и другата жена кимна. Когато си тръгна аз погледнах учителката си странно и тя се засмя.-Май я изплашихме.-каза тя.

Jungshi онни ми беше обяснила всичко, след като стана подозрително за мен. Всъщност тя е учила 2 специалности - Театрално изкуство и дизайн. Спомням си как с горчива усмивка каза "Явно в реалността ако можеш едно нещо е добре, но ако можеш 2 сякаш не можеш нищо.". Не я взели в SM за стилист, нито за учител. Единствената и работа е била шивачка. За радост и дали шанс с мен. Преди мен е имало само едно момиче, което се преместило и благодарение на нея кариерата и едва не приключила. За мен нямаше проблем, защото тя наистина си вършеше работата добре, а и ми харесваше като човек.

-Справяш се много добре. Може би това трябва да покажеш на края на месеца.

-Моля?-попитах.

-Мислех, че са ти казали... На всеки месец трейнитата показват наученото. Признавам, има риск да те направят само актриса, ако покажеш нещо толкова добре, но не си сдържай таланта.-каза тя.

-Знам за това, но си помислих, че при мен ще е различно, защото съм тук за по-малко от месец...-притесних се.

-О, няма проблем. Те ще вземат това под предвид, не се притеснявай. О, и не забравяй за доброволната работа веднъж месечно.

-Знам, с една приятелка ще ходим заедно до сиропиталището.
Споменатата приятелка беше рижавото момиче с плитките и страхотното тяло, с което се запознах още първия ми час по танци. Заедно продължихме да си говорим дълго след това, и късно разбрахме, че още не си знаехме имената.
-Park Soobin, кога ще се чакаме?-попитах я когато седнах до нея в столовата. Да, това беше името и. И как го научих? Каза и просто "Знаеш ли, че не ти знам името?" докато си говорехме един ден и тя се засмя. Запознахме се официално, но дори преди това знаех, че ще сме приятелки.
-Какво ще кажеш за 4 на спирката до сиропиталището?-попита тя.
-Звучи добре.-усмихнах се.
Двете започнахме да ядем спокойно обяда си. Не, че не наехме какво да си кажем, просто и двете обичахме да ядем в спокойствие. Понякога си казвахме по някоя дума, но знаехме добре колко ни е важно времето за ядене. Ето защо си мислех, че си приличаме.
-Виж ги двете новачки как плюскат. Нямате шанс да дебютирате, ако сте дебели.-каза русата квачка Sung YoungIl когато ни подмина с приятелката си Bin Chohee, и двете носеха само по чиния със салата.
-Не мисля, че точно от вас трябва да взимаме съвети.-каза Soobin и двете квачки се намръщиха и ни подминаха.
-О, щях да забравя. Преди това ще отида да взема една приятелка от снимачната площадка. Ох, как обичам да го казвам. Понякога я викат за някоя фото сесия, заради различния и имидж.
-Различен имидж? Какъв различен имидж?-попитах веднага.
-Ела с мен и ще видиш.-ухили се тя и аз се съгласих.
Затова вместо да чакам Soobin на спирката до сиропиталището бях пред къщата и със зачервен нос и сняг по косата. Ама как можеше да ме кара да я чакам в тоя студ? Вече и бях звъннала 2 пъти и всеки път тя казваше, че е почти готова. Когато взех телефона си, за да и звънна за 3 път тя най-сетне благоволи да излезе със забързана крачка. Може би малко прекалено бърза, защото се подхлъзна и едва не падна.
-Време беше.-казах.-Имам чувството, че започна да вали сняг нарочно, за да направи чакането ми още по-приятно.
-Извинявай, но отиваме на снимачна площадка и ще има много важни хора. Може да ме харесат и да ме вземат зя някоя друга фото сесия!-ухили ми се тя.
-И защо не ми каза? Аз съм в толкова небрежен вид.-скарах и се и набързо махнах снега от косата и шапката си.
-На теб това ти е чара, аз обаче имам нужда от малко приготвяне.
-Малко ли?-измънках под носа си, но тя ме чу и ми се усмихна за извинение. Е, како да я правя?

В снимачната площадка, на която отидохме бе съвсем различно, от което си представях. За мен една снимачна площадка трябва да е зала пълна с хора, дрехи на закачалки, огледала, гримове и много красиви модели в дизайнерски рокли. Нали точно такива модели виждам по списанията. Но ние отидохме в една отсечена уличка, една от тези, в които би си помислил, че би те нападнал престъпник. Дрехи и гримове нямаше, защото предполагам бяха в някоя зала наблизо. Всичко беше спокойно въпреки нечовешкия студ, а модела не беше в красива и екстравагантна рокля, а оскъдна, както бих казала,  "бойна униформа" и сякаш не съществуваше за нея нещо като студ.

-Това тя ли е?-попитах Soobin и тя кимна.-Аз бих умряла от студ.-казах и се сгуших още повече под пластовете дрехи, които носех.
-Не и личи, но тя също умира от студ. Просто не го показва. Това е да си модел - независимо обстоятелствата, търпиш и показваш таланта си.-каза ми тя сериозно. Може би приятелката и би била също и много добра актриса? Кой знае...
Почакахме още няколко минути докато снимките не приключиха. Веднага щом и последната снимка бе заснета, жена която можеше да бъде стилиста дотича до модела и я загърна с дебело одеяло и я заведе по стълбите в края на улицата в една зала. Двете с Soobin ги последвахме и почакахме докато модела се приготви. Накрая тя сама дойде до нас и ни се усмихна.
-Значи ти си Soomi.-усмихна ми се тя.
-Приятно ми е да се запознаем.
-И на мен.-усмихна ми се тя и вече не ми се струваше толкова плашеща и сериозна.-Казвам се Eun Chinhae.-представи се тя и си подаде ръката. Аз стиснах нейната и останах с впечатлението, че е силен и войнствен човек когато тя стисна силно ръката ми. Може би не започваше битките първа, но сякаш така казваше "ще съм мила, но внимавай!". Приех това за предизвикателство и се усмихнах криво. Сякаш искри презкочиха от очите ни и разбрах, че ще харесам момичето.
-Е, нека отиваме при децата.-прекъсна мислената ни борда за надмощие Soobin и задърпа и двете ни към сиропиталището.

Dancing with your heart 2 - 13

13

Събудих се след онези непоносими сънища с Jonghyun и изръмжах сънено. Защо той никога не  напускаше ума ми?
Поне сега беше различно. Сънищата ми бяха много сладки и романтични - разходка в парка, гледане на филм прегърнати на дивана в хола... Неща, които много ми се искаше да правим. Разбира се, сега и двамата бяхме заети и нямаше как да се сбъднат мечтите ми. Затова си оставаха само сънища.
Избутах мислите си за него за по-късните часове поне докато се разсъня. Бързо се приготвих и проверих часа - не закъснявах и това беше добре. Имах навика да избързвам когато съм развълнувана и този ден не беше различен. Понеже нямах лекции този ден имах целия ден на разположение.
Забързах се навън със слушалки в ушите заслушана в последните песни, които си бях качила на телефона.

Спрях се пред сградата на SM entertainment и направих снимка с телефона си. "Първият ми ден в SM като трейни." казах си и бях сигурна, че ще я кача в Интернет съвсем скоро.
Влязох вътре самоуверена и се запътих към стаята, която посещавах много често, за да си подавам документите.
-Добро утро Сюзън!-усмихнах се на жената зад бюрото още щом влязох. Тя се засмя и ми се усмихна. Това беше като наша игра. Аз знаех името и, но дори да го забравех можех да го прочета от табелката на бюрото и, но след историята и за любимия и филм аз я наричах на шега Сюзън, името на любимата и героиня, въпреки че беше корейка. Тя също знаеше моето, но ме наричаше "миличка" и ме караше да се чувствам като у дома си.
-Готова ли си за ново приключение?-попита ме тя и извади една папка от рафта зад нея.
-Иска ли питане!-усмихнах се. Бях готова да запиша още една героиня в репертоара си. 

Всички имаме много свои стани. Аз, която е пред родителите ми, аз пред приятелите, аз танцувайки, аз пеейки, аз с Jonghyun... А сега и аз - трейни в SM. Още една моя роля, която трябваше да приема с отворени ръце.

-Ето това е графика ти и залите, в които трябва да отидеш. Освен това, попитах дали можеш да танцуваш за залата, която искаше, но казаха, че не могат да оставят трейни да се разхожда където си поиска, защото залата е за дебютирали групи, но успях да издействам пропуск за когато няма никой вътре. Мога само да ти кажа, че почти винаги е заета, но може да имаш късмет.-обясни тя давайки ми лист с графика и пропуска за залата с облаците, която винаги съм искала да посетя. Същата, в която споделихме целувка с Jonghyun на първата ни среща.
Благодарих и и излязох от стаята.
Искаше ми се да бях срещнала някой по коридорите, защото умирах от притеснение, но късмета ми не беше толкова добър. В асансьора бях само с един мъж, който ми заприлича малко на Yunho, но не бях сигурна, а и да беше той изглеждаше толкова изморен, че не едва ли му се занимаваше с притеснена фенка, нова трейни. Излязох на третия етаж докато той остана в асансьора.
Погледнах листа си, за да видя в коя стая трябваше да бъда. Когато се уверих, че от притеснение да не объркам стаята съм запомнила числото, тръгнах към 315-та стая. Когато стигнах се спрях и си поех дълбоко дъх, хванах дръжката и преглътнах преди да отворя вратата.
Стаята беше пълна с музикални инструменти, което я правеше да изглежда малка, но беше много слънчева. В единия и край имаше два големи прозореца, през чиито щори все пак се процеждаше достатъчно светлина. Благодарение на нея оранжевите стени изглеждаха още по-светли. Под прозорците имаше малък бял диван, два стола и малка стъклена маса. Стаята беше толкова слънчева и весела, че за секунда забравих за всякакво притеснение. Само едно нещо не накара сърцето ми да спре да тупти като откачено, а го забърза. Липсата на хора. Не трябваше ли учителя ми по пеене да е в стаята? Да не би да бях объркала нещо?
Пристъпих няколко крачки напред и се огледах. Стаята нямаше други врати, нито място, където да се скрие. Реших да попитам Сюзън и рязко се обърнах към вратата и застанах лице в лице с много красив мъж, само на две педи разстояние. Той ме гледаше изненадано и в началото едва помръдна. Носеше черна шапка с козирка, бяла широка тениска и черни дънки. Той погледна часовника на ръката си щом се отърси от шока.

(Случайно намерена снимка, но ако се чудите - Demento. Не знам кой е но изглежда подобно на представата ми за това как трябва да изглежда умителя и по пеене.)

-Подранила си.-каза той. После затвори вратата зад себе си и ме погледна настойчиво. Когато не разбрах намека той хвана рамената ми и ме бутна в страни, за да отиде то дивана, седна и извади една папка от раницата си.-Не е нужно да се притесняваш, аз не ям хора.-той погледна листите в папката и после ме погледна без да повдига глава. После се изправи и се доближи.-Jung Byunghyuk.-каза той и си подаде ръката. За момент просто я гледах, имаше метален пръстен и кърпа увита около китката му, а по-рано забелязах, че има и татуировка на опакото на дланта до малкия пръст.
Отне ми време да разбера, че трябва да му стисна ръката.
-О, Lee Soomi!-казах и подскочих като опарена преди да му стисна ръката.
-Както казах, не е нужно да се притесняваш.-каза той и седна отново на дивана. Посочи ми да седна пред него на стола и аз бавно се доближих, но се спънах в крака на единия стол и бързо се поклоних за извинение преди внимателно да седна пред него. Да, не биваше да се притеснявам, но не исках да объркам нещо с човека, който щеше да ме учи един бог знае колко години.
Учителя ми извади лаптоп от чантата си и го сложи на масата. Отвори го и го намести, за да виждам и аз. Пусна клип, на който аз пях на кастинга. Не знаех, че ме записват тогава, но и от притеснение бях пропуснала много неща. Когато слушах записа намирах грешки, които не бях забелязвала тогава.
-Гледах как си се справила на клипа и ми се струва, че учителя ти по пеене не е бил много добър...-започна той.
-Това е защото всъщност нямах учител, а само приятел, който е професионален певец.-казах.
-Това обяснява много неща. Но означава, че ще трябва да започнем от самото начало. От днес забрави за всичко което си научила. Всеки негов урок и съвет. От днес ти не си получавала негови уроци. Днес получаваш първия си урок по пеене.
Изгледахме няколко пъти клипа. След първия път той ми обясни какво харесва и какво не, а после докато го гледахме за втори път той спираше и допълваше казаното. Когато реши, че е казал всичко ми даде лист с текста, но на него бяха изписани и нотите.
-Разбирам, че не си била на уроци до сега и сигурно не разбираш нотите, затова ще ти обясня и тях, но за сега искам да ми изпееш песента.-каза ми той.
Минаха три часа в които той ми обясняваше кое как да изпея. Повторения отново и отново... Оказа се, че без предварителни уроци ще ми е много трудно.
Когато времето ми свърши учителя ми даде листа и ме помоли да се упражнявам сама вкъщи. Бях изморена, но графика ми за деня не беше към края си. Трябваше отново да вляза в асансьора и този път да отида на подземния етаж. Там отново видях мъжа, който приличаше на Yunho, но този път го видях добре и разбрах, че наистина беше той.

Поклоних му се като на по-голям и той ми кимна. Вече изглеждаше сякаш си беше възвърнал част от енергията, но не исках да го притеснявам. Само дето правех нещо по-лошо - не можех да спра да го зяпам. Дори не разбрах, че го правя докато той не ме погледна с повдигната вежда и аз погледнах настрани засрамено.
-Фен ли си?-попита той с усмивка и аз кимнах обръщайки се към вратата.-Нова си... От кога си тук?
-От днес.-казах и той кимна.
-Чух за теб. Ти измисли танца за Нова година, нали?-попита той.
-Д-да.-отговорих.
-Хареса ми.-каза той когато вратата за подземния етаж се отвори и двамата излязохме. Изглежда щяхме да сме в една посока поне още малко.
-Б-благодаря.-усмихнах се и най-сетне отново го погледнах.
За момент вървяхме в тишина докато спрях пред вратата на залата, в която щях да карам уроци по танци.
-Имаш талант щом дори Tony Testa е видял нещо в теб. Може би някой ден ще потанцуваме заедно?-попита той и аз го погледнах изненадано.
-Д-да... Защо не.-измънках.
-Jung Yunho, междодругото.-каза той и си подаде ръката. Аз го погледнах учудено и той се усмихна.-Така и не се запознахме официално.-обясни. Той знаеше, че му знам името, но беше възпитан и по този начин щеше да научи и моето име.
-Lee Soomi.-казах и се здрависах с него.
-Е, ще се видим по коридорите отново.-усмихна ми се той и ми помаха преди да тръгне някъде. Аз му помахах и се обърнах към вратата. Там две момичета ме гледаха злобно и си помислих, че ми завиждат за разговора, но ги игнорирах.
-Може би не знаеш правилата тук.-каза едната.-Има огромна стена между трейнитата и звездите, която не трябва да бъде преминавана. Разбра ли?-попита ме изрусено момиче с бритон, който прикриваше едното и око.

-Дори не си мисли да доближаваш Yunho оппа!-изжъмжа другата, като по-скоро прозвуча като злобен пинчър. Имаше черна дълга права коса подстригана на черта и прав бритон.

-И на мен ми е приятно да се запознаем.-усмихнах им се фалшиво и минах покрай тях в залата.
-Не се надувай още първия ден!-извика ми едната зад гърба. Аз се спрях, но не се обърнах.
-Благодаря за посрещането, не беше нужно.-казах фалшифо трогната и продължих напред.
Този път не бях сама. За уроците по танци бяхме събрани може би тридесет трейнита в залата. Треньора изглеждаше мил, но никога не можеше да си сигурен. Когато той ме видя сам дойде при мен.
-Добър ден. Казвам се Lee Soomi.-казах и се поклоних. Този път нямаше да има излагации.
-Добър ден.-усмихна ми се той. Изглеждаше на двадесет и нещо и имаше топла усмивка. Също ми изглеждаше познат, сякаш съм го виждала и преди.-Казвам се Jung Byungil и ако се чудиш, да брат съм на учителя ти по пеене. И двамата те избрахме да те учим.-каза той гордо.
-Избрахте? Мислех си, че някой друг ги избира или...-попитах.
-Напротив. Ние като учители имаме различен стил на обучение, затова всеки учител избира ученика си.-обясни Byungil, а момичетата от по-рано изсумтяха. Аз ги погледнах и не осъзнах, че съм правила някаква физиономия докато не чух учителя си да се подхилва леко.
-Не знаех, че ще сме толкова много в групата. Искам да кажа, че не знам танците и...
-Нямаш проблем.-каза ми той с усмивка. Нямаше много общо със брат си. Учителя ми по пеене беше сериозен и дори се намръщваше когато се замисляше за нещо, от друга страна учителя ми танци беше усмихнат и изглеждаше приятелски настроен.-От днес ще учим нов танц и ще си наравно с другите.
Аз му се усмихнах и кимнах. После той се обърна с гръб към мен, към огледалата, и извика на всички да си застанат на местата. Понеже не знаех точно къде да застана, почаках да видя другите и да се ориентирам.
-Тук трябва бързо да се учиш. Това не ти е детската градина и нямаш право да оплакваш да учителя, че не знаеш танца.-каза ми момичето с русата коса от по рано.-Учи се бързо.
-Ето ти първия урок. Това е моето място.-каза другата и ме избута и едва не паднах, но се завъртях и задържах баланса си, което накара и двете момичета да изсумтят.
-Фукла.-каза чернокосата.
Аз им обърнах гръб и отидох в другия край на стаята. Имах да им покажа един пръст, но реших да не правя проблеми още първия ден. Намерих друго свободно място и застанах там и забелязах, че всъщност няма никакви момчета в залата. Може би беше нормално, но аз никога не съм харесвала танците на момичешките групи. В повечето случаи са били толкова лесни, че можех да ги науча за половин час и никога не стигаха нивото на Tony Testa.
-Добре ли си? Тези патки не се държат с никого както трябва.-каза момичето до мен. Беше с две плитки и плосък корем. Да си го кажа честно, имаше страхотно тяло.

-Няма проблеми. Такива като тях под път и над път.-усмихнах се.
-Не бива да им обръщаш внимание. Толкова са груби към всички и заради това си държание още не са дебютирали, и двете са на 23 и май някой ми каза, че са трейнита поне шест години.
-Шест?!-изненадах се. Ама...
Не биваше да очаквам да дебютирам веднага, но шест години бяха наистина много. Може би щях да изпадна в паника, ако учителя ни не ме прекъсна.
Той пусна музиката и започна да ни показва движенията. Всъщност танца беше по-лесен от колкото си мислех и Jung Byungil беше добър учител.  Движенията не бяха кой знае колко готини, но не бяха и скучни, но не си сменяхме местата. Сякаш всеки танцуваше за себе си. Това беше така, защото беше самата истина.
Така изминаха четири часа, като на всеки час имахме кратка почивка. Накрая с усмивка разбрах, че имам само още едно нещо в графика си.
Запътих се към другата зала на същия етаж и по пътя едва не се блъснах в някой. Когато погледнах нагоре, за да видя кой е видях познато лице.
-Здравей!-усмихнах се на Tany Testa.
-Здрасти.-усмихна се той.-Как е с тренировките?
-Добре. Е, танците не са съвсем като твоите...-пошегувах се и той се засмя.
-Това е сигурно защото още се учиш. Помисли го като стимул да дебютираш и да направя хореографията ти.-каза той и аз кимнах.
-До колкото помня ти каза, че ще правиш хореографията и за новата песен на SHINee. Е, кажи ми... Хубава ли е?-попитах и той се засмя.-Не, сериозно те питам! Искам да я чуя~ освен това да попитам за хореографията...
-Нищо няма да кажа.-прекъсна ме той.
-Няма ли да ми покажеш поне нещо?-попитах.
-Не.-каза просто той.-Ще трябва да почакаш.
Покрай нас минаха надутите патки от по-рано и ме погледнаха лошо. Е, казаха за звездите, нищо за хореографите им...
Двамата си казахме довиждане, защото трябваше да бързаме и всеки тръгна по своя път. Имах късмет, че не закъснях когато влязох в една малка стая пълна с реквизити, стари костюми на айдълите, микрофони, гримове и рафтове с много папки. Вътре под една нощна лампа, понеже вътре беше много тъмно, една жена усърдно шиеше нов костюм.
-И-извинете... Да не би да съм объркала стаята...-попитах на вратата едва подала си главата. Жената повдигна разсеяно глава, погледна ме през очилата си и за секунда остана така. После подскочи и се изправи рязко.
-О, не! На правилното място си.-усмихна ми се тя.-Актьорско изкуство е точно тук, просто подготвях нов костюм и се отплеснах.-тя цъкна лампите и дойде до мен.-Знам какво ще кажеш. "Това не е ли работа на стилистите?", ами аз съм и стилист, а точно за това завръщане им трябва малко по... Специални дрехи.
-За SHINee ли?-попитах.
-Моля? О, явно си навътре с информацията.-засмя се тя.-Не е за тях, но помогнах с избора на някои дрехи. Както и да е...-продължаваше да говори тя. Беше точно това, което съм чела в книгите за артистите. Много сговорлива, разсеяна и леко странна. Черната и коса беше прибрана на разпуснат кок, от който стърчеше един молив, блузата и беше втъкната в дънките, но само едната част, а другата се бе измъкнала. Но имаше стил и си личеше дори и от обикновено скучно момиче като мен.

-Тук е много тясно, нали? По принцип водя учениците си някъде другаде, за да се отпуснат. По... Артистично е.-усмихна ми се тя.-Само трябва да запиша нещо, но ако си намеря молива! От един час го търся...-каза тя и вдигна няколко разпилени листи на бюрото.
-Ъм...-измънках, за да привлека вниманието и. Тя ме погледна и аз посочих косата си. Тя ме погледна и в началото не разбра какво казвам, но после се усети. Взе молива от косата си и се усмихна.
-Божке! Трябва да спра да го правя.-възкликна тя и аз се опитах да се сдържа защото беше използвала думата "божке".
Тя записа нещо в една папка и двете излязохме навън оставяйки бъркотията зад гърбовете ни. Излязохме и от сградата на SM, понеже нямах нищо друго в графика си и нямах проблем с това. Отидохме на арт кафе, което в последствие разбрах, че е кафе с картини по стените. Тя си поръча мокачино с много сметана, а аз чай с праскови и нар.
-Гледах изпълнението ти за университета.-каза тя.-Много ми хареса как се справи.
-Благодаря.-усмихнах се срамежливо. Беше ми странно да я виждам толкова спокойна извън работното и място.
-Аз завърших твоя университет и винаги присъствам на представленията им. Всяка година има по някоя група, която не знае какво да прави на представлението, но както във вашия случай често повечето се провалят. Иначе твоето представление ми хареса. Е, цялото представление, но и твоята роля, играта ти... Можеш да станеш актриса.-каза тя.
-Актриса?-попитах. Какво ли не бях чувала, но това беше ново.
-Мхм.-кимна с глава тя.-И то много талантлива.-после от спокойна отново получи нотка откаченост и за секунди извади папка от чантата си и я сложи на масата.-Това е една страхотна пиеса. Искам да научиш репликите на Рафаела.-каза тя.
-Моля?-ококорих се.
-Но като се замисля, че имаш и друга работа...-замисли се тя.-Нека направим така: утре ще я прочетеш за първи път пред мен. Така ще видя и как ще импровизираш. И... О, боже още името си не съм казала, нали?-попита тя и аз кимнах.-Божке, много съм разсеяна. Казвам се Sung Jungshi.-усмихна ми се тя.
-За малко да си помисля, че си сестра на другите му учители.-усмихнах и се.-Моето име го знаеш, но... Lee Soomi.
-Близнаците ли? О, имаш късмет. Двамата са много талантливи, но те никога не избират едни и същи хора. Не знам защо...-замисли се тя.
-Познаваш ли ги?-попитах.
-Да. Те са ми приятели от детство.-усмихна се тя.
-Как така ми са се паднали учители с общо минало.-засмях се.
-Приятелите имат общи интереси предполагам.-усмихна се тя.