4
Липсваха ми дните когато ставането от леглото сутрин бяха най-трудното нещо за деня. След срещата не ставах от леглото си. Не танцувах, не ядох, не контактувах с никой. Момчетата от Nu'est не спираха да ми звънят. Предполагам се бяха върнали от Япония. Но не вдигнах на никой от тях.
Познавах се с момчетата още преди да дебютират от училище. Всъщност бях от едно училище само с JR или Kim Jonghyun както беше истинското му име. (Господи защо точно това име?!) Бяхме много добри приятели и той ме запозна с останалите когато бяха трениращи. Baekho ( Kang Dong Ho) бързо се сприятели с мен. Също не ми беше трудно да се запозная със срамежливия Hwang Minhyun. Въпреки, езиковата бароера с Aaron Kwak бързо се сприятелихме, а и имах сравнително добри познания по английски и се разбирахме добре. С Ren нещата не бяха толкова добре. В началото ми се стори, че дори не ме харесва. Minki не говореше и дори не ме поглеждаше. Аз обаче настоявах да се сприятелим и той се поддаде. Оказа се, че имаме много общо и станахме много добри приятели. Скоро той започваше да си показва усмивката и да води дълги разговори с мен за безсмислени неща като музика и училище. С момчетата споделях всичко сякаш ми бяха братя. Но в онзи момент не исках да виждам никй.
Дори не знаех колко време е минало когато на вратата се позвъни. Нямаше никой вкъщи, но не исках да ставам. "Ще се махнат." помислих си и се завих повече с одеялото. Бях забравила и да уча. Не ходех на училище и не учех за финалните изпити. Майка и татко се проваляха всяка сутрин да ме измъкнат от леглото. Знаеха, че съм депресирана, но не запознаеха какво да правят. Писаха ми бележки за отсъствията ми в училище и се молеха да се съвзема.
Но звънеца не спираше да звъни. Очевидно който беше на вратата нямаше да си тръгне. Измъкнах се от леглото по розова пижама донесена ми от леля от България и завлякох краката си по пода. Когато отворих вратата група момчета просто влязоха нахално.
-Ама какво правите?!-скарах им се.
-Като чели щеше да ни пуснеш.-усмихваше се Baekho. Ren влезе последен с извинителна усмивка.
-Както и да е.-казах и се върнах в стаята си, но те ме последваха. Седнах на леглото си и момчетата ме обградиха. Ren и JR седнаха от двете ми страни, Baekho седна на земята пред мен и Minhyun и Aron до него на земята.
-Защо си се затворила в крепостта си Рапунцел?-попита ме JR.
-Защото искам.-намръщих се.
-Майка ти каза че не ядеш. Защо не ядеш?-попита ме Ren слагайки ръка на бузата ми изтривайки следите от сълзи.
-Защо си плакала?-попита Baekho.
-Are you crying for the whole week!-попита Aron ("Цяла седмина ли плачеш?"). Всички го погледнаха учудено освен мен. Той обичаше да говори на английски с мен, защото го разбирах.
-Минало е само седмица?-премигах.-Стори ме се като месец.
-Притеснявам се за теб.-каза той. И наистина лицето му изразяваше колко беше притеснен за мен.-Всички се притесняваме.
-Виж се. Останала си само кожа и кости.-каза Minhyun.
-Какво се е случило докато ни е нямало?-попита Ren и когато си спомних отново се разревах като бебе. Този път прегърнах Ren силно за опора. Той също ме прегърна и започна да гали косата ми.
-Той си игра със сърцето ми!-промълвих между хълцанията.
-Чакай малко, нищо не разбирам. Какво се е случило?-попита Ren. Но аз не можех да отговоря. Продължих да плача на гърдите му докато той галеше главата ми.-Не се притеснявай. Всичко е наред. Всичко ще се оправи.-шепнеше ми той.
По някое време съм заспала от умора, защото се намерих отново в леглото си по-късно през деня. Чух гласове в хола и предположих, че са момчетата. Измъкнах се от леглото и отидох в хола. Гледаха телевизия и се караха, но когато ме видяха всички млъкнаха.
-Защо се карате?-попитах.
-Той е виновен! Казах му да ти звънне като бяхме в Япония, но той не искаше да плаща сметката за телефона.-оплака се Baekho и посочи JR.
-Тогава защо не звънна ти?-скара му се JR.
-Ти си лидера!-завивка отново Baekho.
-Но и ти си и приятел!-извика JR и Baekho млъкна.
-Не се карайте. Никой не е виновен.-прошепнах и примигах да спра новите сълзи.
-Какво се случи?-попита Aron.
-Оппа.-промълвих и седнах на краката му на фотьойла. Прегърнах го силно и вдишах от аромата му. Напомняше ми на дома, на лято и слънце.-Ще разкажа. Само ми дайте минутка.-промълвих заровила глава във врата му. За малко да заспя отново от топлината. Това не беше добре. Беше знак на депресия, а това пък ХИЧ не беше добре.
Прегръдките не бяха нещо неудобно за Aron. А и за мен. Летата когато бях в България забелязах, че момчетата и момичетата се прегръщаха на публични места без да се притесняват и им завиждах.
-Оппа, момчета, благодаря, че бяхте търпеливи.-усмихнах им се горчиво когато се изправих, но не станах от скута на Aron.-Ще ви разкажа всичко. Само...-спрях се и се преместих на мястото на дивана до Baekho.-Малко ми е неудобно.-усмихнах му се на оппа и той също ми се усмихна.
-Аз нямах проблем.-каза той. Аз си поех дъх и погледнах надолу.
-Помните ли какво ви казах за Jonghyun от SHINee?-попитах.
-Да. Че е надут и, че те канил на среща всеки ден.-отговори Baekho.
-Ами точно когато заминахте за Япония...-започнах да им разказвам. Започнах със запознаването ми с SHINee, разказах на бързо колко са мили, казах им за танците с Taemin и Kai. После стигнах и до срещата. Разказах им колко добре е минала, колко си падах по него и че се влюбих в него. Казах им за целувките и за края на срещата. В началото никой не каза нищо. Аз също не посмях да кажа нещо.
-Знаех си, че е скапаняк! Казах ти да не излизаш с него!-развика се накрая Baekho и се изправи.-Ще отида и ще го пребия!
Аз бързо се изправих и го задърпах да седне на дивана. Знаех, че той умее Kumdo и наистина нещата можеха да станат сериозни.
-Моля те, седни.-помолих му се.
-Ако бяхме тук щяхме да те спрем.-промълви Minhyun гледайки тъжно земята.
-Не сте виновни. А и нищо нямаше да можете да направите. Аз си мислех, че едва ли можеше да се случи нещо. Аз съм си виновна.-насилих се да се усмихна и да ги успокоя.
-Ама нали няма да ми ревеш за тоя?-попита още гневен Baekho.-Ето тук имаме един Jonghyun, вземи него.-ухили ми се той и потупа JR по гърба, който стоеше от другата му страна. Момчетата винаги се шегуваха, че сме идеалната двойка, но ние си бяхме просто приятели.
-Той е прав, нуна.-каза JR.-Имам предвид за частта да не плачеш за него. Не си заслужава.-обясни той преди да се засмеем с червени бузи и другите закимаха.
-Също и да гладуваш.-съгласи се Ren.
-Защо не ядеш?-попита ме Aron.
-Нямам апетит.-обясних им.
-Ама ти само спиш и не ядеш. Ще станеш анорексичка, ако не хапнеш нещо!-скара се Aron.
-Ям бисквити...-опитах се да се защитя.
-Не е достатъчно!-скара ми се този път Baekho.
-Как да не е? Пак е храна, нали?
-Искаш ли да ти направя паста?-попита Aron.
-Паста?-попитах щастливо.-Спагети?-попитах. Всички знаеха колко много обичам спагети.
-Мхм.-закима той.
-Моля те!-зарадвах се.
Веднага щом усетих аромата усетих неистов глад. Гледах как Aron готви, а момчетата му помагаха с каквото могат, но те наистина не знаеха как да готвят. Нито дори как да режат зеленчуците. JR се справяше, Minhyun и Ren също до някъде успяваха, но Baekho беше направо смешен.
-Не е нужно да им помагаш. Можеш да ми правиш компания.-усмихнах му се.
-Но аз искам да сготвя за теб. Бървия ни фен. Първата L.O.Λ.E и най-добрата ми приятелка. Ти си почти като част от групата.-усмихна ми се той. Неговата усмивка, която никога не напускаше лицето ми ме накара също да се усмихна.
-Благодаря ти.-усмихнах се.
Когато спагетите бяга готови корема ми вече къркореше. Нападнах с вилица веднага. Всички ме зазяпаха чакайки реакция. Леко горчеше, но глада си каза думата и ми се сториха като най-вкусните спагети, които някога бях яла.
-Благодаря ви момчета.-усмихнах им се със сълзи в очите и продължих да ям. Те въздъхнаха успокоени и започнаха да ядат. В крайна сметка изядох две пълни чинии. Когато почувствах корема си пълен се ухилих доволно и се облегнах да стола.
-Дори розовината по бузите и се завърна.-усмихна се Baekho.
-Готова ли си да се завърнеш във залата?-попита Ren.
-Танците не са част от живота ми. Танците СА живота ми.-казах им вместо отговор и те се ухилиха.
Няма коментари:
Публикуване на коментар