8
За половин час стаята се напълни с много момчета. До колкото помнех от филмите лекарите не пускаха много хора вътре, но предполагам, защото бяха звезди им беше лесно да заобиколят правилото.
Малко преди това обаче лекаря изгони момчетата, за да ме прегледа.
-Кой ден сме?-попитах го.
-Вторник.-отговори той докато проверяваше пулса ми.
-Ох, слава бога. Минало е само ден.-усмихнах се.
-Мина седмица, млада госпожице.-каза строго той.
-Не може да бъде!-извиках изненадано.
-Знаете ли защо сте тук?-попита той.
-Ами предполагам съм припаднала.-усмихнах се виновно. Той беше лекаря, той трябваше да знае. Той въздъхна и разтри слепоочията си.
-Почти всяка година има по някой постъпвал тук с вашето състояние. Преумора. Имате късмет, че е само това защото бяхте на границата на анорексията.-почти ми се караше той.-По принцип е заради баловете, момичетата се стремят да са красиви, но вие сте отслабнали близо 8 килограма само заради ученето.
-Колко!?-попитах изненадана.
-Ще останете още в болницата на наблюдение. Няма да се карам на вас, карах се достатъчно на родителите ви. Що за родители биха...-мънкаше си той докато излезе от стаята. След малко момчетата влязоха. NU'EST, SHINee, EXO. Три групи в една стая. Jinghyun само остана на вратата забил поглед в земята. Този път видях и нови лица. Не беше само Kai, Kris, Lay, Sehun, Suho и Luhan също бяха там.
-Лошо първо впечатление.-усмихнах се за извинения. Опитах се да се изправя и Ren веднага ми помогна сякаш можех да се счупя.-Здравейте, казвам се Lee Soomi. Ni hao.-усмихнах се и на китайската част от групата.-Учих японски в училище и не знам много мандарин.-обясних.
-Няма проблем, ние знаем корейски.-каза Luhan с перфектен корейски.
-Все пак, те какво правят тук?-намръщи се Dongho.
-Аз съм виновен. Разказах им и те се притесниха. Искаха да дойдат.-обясни Kai.
-Много ви благодаря.-усмихнах им се отново.-Само ми се искаше да като се срещнем за първи път да не съм по нощница и гласът ми да не беше дрезгав като на вещица.-и само с това казано Minki ми поднесе чаша с вода до устата.-Благодаря.-благодарих му и я изпих цялата. Наистина бяхме достатъчно добри приятели, за да му е лесно да чете мислите ми.
-Soomi, защо направи всичко това? Знаеш ли колко се притеснявахме?-попита JR.
-Това е за мое добро. Сама съм си виновна.-отговорих му и осъзнах нещо.-Омо!-извиках и започнах да ставам, но Dongho и Minki веднага ме върнаха на леглото.-Трябва да си видя резултата. Ако не съм взела изпита...
-Взела си го.-отговори ми Aron.
-Наистина ли?-попитах изумена.
-С 5,89.-каза Minhyun.
-Дано мама и татко са доволни.-притесних се.
-Как може да се притесняваш за това. На родителите ти не им пука дали си завършила или не. В момента се побъркват от притеснение за здравето ти.-Скара ми се Taemin. До мен дойде Kibum и постави ръка на челото ми.
-Слава на бога, добре си.-каза той но имаше каменно изражение. Като се замисля той почти винаги имаше това изражение.
-Kibum hyung беше с теб още докато те закараха в болницата.-обясни Taemin.
-Чаках те пред училището ти, за да те поздравя, но накрая видях как те откарват с линейка.-обясни той.
-Но... Защо си ме чакал?-попитах го.
-Изглежда ти имаше нужда от подкрепа. Останалите момчета не знаеха.-отговори той и погледна настрани. Беше засрамен? Не знам... Никога не можех да прочета какво мислеше. За мен той беше загадка.
-Благодаря ти.-усмихнах му се и стиснах едната му ръка. После чух как в ъгъла на стаята Kris и Aron си говореха на английски.-По-добре да не говорите за мен, защото колкото и слаба да съм ще отиде до вас и ще ви сритам сладките дупенца!-извиках им и те подскочиха. Всички започнаха да се смеят сякаш до сега не се притесняваха. Сякаш всичко си беше на мястото, но аз още помнех проблема си с Jonghyun.
Когато влязоха родителите ми всички млъкнаха и замръзнаха на място. Мама като фурия се затича към мен блъскайки момчетата по пътя, седна до мен и хвана едната ми ръка.
-Мила, добре ли си?-попита тя и аз кимнах изумена от енергията и.
Татко от друга страна остана на вратата оглеждайки всички със зверски поглед, който сам говореше, че не ги иска в стаята.
-Е, аз по-добре да тръгвам...-започна някой.
-Да, имам график и....-всеки измисляше оправдание и набързо изпразниха стаята. Само Kibum остана.
-Добър ден господин и госпожа Lee.-поздрави ги той и се поклони точно на 90 градуса.
-Как е Kibumie?-усмихна му се мама.-Днес имаш по-свободен график, а? Благодаря ти за рецептата, получи се много добре.
-Радвам се.-усмихна се Kibum.-Но аз също трябва да си тръгвам.-той тръгна към вратата и татко го потупа по гърба. Започваше се...
-Ще ми предложиш ли още филми като онзи, много ми хареса.-каза той с усмивка.
-Разбира се, например...
Ама какво ставаше? Дори баща ми? Какво беше станало докато съм спала? Когато Kibum излезе аз погледнах не вярвайки мама.
-Ама вие от къде се познавате?-попитах.
-Той идваше често тук, а и ние трябваше да му се отблагодарим. Момчето е много мило.-усмихваше де мама.
-Това настрана, искам да ти се извиним.-каза татко.
-Какво?-изненадах се още повече.
-Ние бяхме прекалено строги с теб и това за една малка грешка. Просто се опитвахме да осигурим бъдещето ти.-обясни мама.
-От части и ние сме виновни, че си в болница.-допълни татко.
-Аз си мислех, че ще ми се карате.-казах честно.
-Щяхме, но вместо това лекаря се кара на нас. Също говорехме с Kibumie, той ни обясни нещата. Не можем да не признаем, че имаме вина.-обясни мама до мен, а татко се премести пред леглото ми.
-Напротив, аз съм си виновна. Не се обвинявайте.-казах с насълзени очи.
-Не, имаме вина и затова решихме да се компенсираме.-усмихна се мама тъжно.-Баща ти има познат в колежа по изкуствата и те уреди да кандидатстваш.
-Ще учиш за хореограф.-допълни татко.
-Само трябва да отидеш следващия понеделник и да представиш своя хореография.-обясни мама.
-Можеш да се справих. Вярваме в теб.-усмихна се татко и аз се разплаках от щастие. Най-сетне те започнаха да вярват в мен.
Малко преди това обаче лекаря изгони момчетата, за да ме прегледа.
-Кой ден сме?-попитах го.
-Вторник.-отговори той докато проверяваше пулса ми.
-Ох, слава бога. Минало е само ден.-усмихнах се.
-Мина седмица, млада госпожице.-каза строго той.
-Не може да бъде!-извиках изненадано.
-Знаете ли защо сте тук?-попита той.
-Ами предполагам съм припаднала.-усмихнах се виновно. Той беше лекаря, той трябваше да знае. Той въздъхна и разтри слепоочията си.
-Почти всяка година има по някой постъпвал тук с вашето състояние. Преумора. Имате късмет, че е само това защото бяхте на границата на анорексията.-почти ми се караше той.-По принцип е заради баловете, момичетата се стремят да са красиви, но вие сте отслабнали близо 8 килограма само заради ученето.
-Колко!?-попитах изненадана.
-Ще останете още в болницата на наблюдение. Няма да се карам на вас, карах се достатъчно на родителите ви. Що за родители биха...-мънкаше си той докато излезе от стаята. След малко момчетата влязоха. NU'EST, SHINee, EXO. Три групи в една стая. Jinghyun само остана на вратата забил поглед в земята. Този път видях и нови лица. Не беше само Kai, Kris, Lay, Sehun, Suho и Luhan също бяха там.
-Лошо първо впечатление.-усмихнах се за извинения. Опитах се да се изправя и Ren веднага ми помогна сякаш можех да се счупя.-Здравейте, казвам се Lee Soomi. Ni hao.-усмихнах се и на китайската част от групата.-Учих японски в училище и не знам много мандарин.-обясних.
-Няма проблем, ние знаем корейски.-каза Luhan с перфектен корейски.
-Все пак, те какво правят тук?-намръщи се Dongho.
-Аз съм виновен. Разказах им и те се притесниха. Искаха да дойдат.-обясни Kai.
-Много ви благодаря.-усмихнах им се отново.-Само ми се искаше да като се срещнем за първи път да не съм по нощница и гласът ми да не беше дрезгав като на вещица.-и само с това казано Minki ми поднесе чаша с вода до устата.-Благодаря.-благодарих му и я изпих цялата. Наистина бяхме достатъчно добри приятели, за да му е лесно да чете мислите ми.
-Soomi, защо направи всичко това? Знаеш ли колко се притеснявахме?-попита JR.
-Това е за мое добро. Сама съм си виновна.-отговорих му и осъзнах нещо.-Омо!-извиках и започнах да ставам, но Dongho и Minki веднага ме върнаха на леглото.-Трябва да си видя резултата. Ако не съм взела изпита...
-Взела си го.-отговори ми Aron.
-Наистина ли?-попитах изумена.
-С 5,89.-каза Minhyun.
-Дано мама и татко са доволни.-притесних се.
-Как може да се притесняваш за това. На родителите ти не им пука дали си завършила или не. В момента се побъркват от притеснение за здравето ти.-Скара ми се Taemin. До мен дойде Kibum и постави ръка на челото ми.
-Слава на бога, добре си.-каза той но имаше каменно изражение. Като се замисля той почти винаги имаше това изражение.
-Kibum hyung беше с теб още докато те закараха в болницата.-обясни Taemin.
-Чаках те пред училището ти, за да те поздравя, но накрая видях как те откарват с линейка.-обясни той.
-Но... Защо си ме чакал?-попитах го.
-Изглежда ти имаше нужда от подкрепа. Останалите момчета не знаеха.-отговори той и погледна настрани. Беше засрамен? Не знам... Никога не можех да прочета какво мислеше. За мен той беше загадка.
-Благодаря ти.-усмихнах му се и стиснах едната му ръка. После чух как в ъгъла на стаята Kris и Aron си говореха на английски.-По-добре да не говорите за мен, защото колкото и слаба да съм ще отиде до вас и ще ви сритам сладките дупенца!-извиках им и те подскочиха. Всички започнаха да се смеят сякаш до сега не се притесняваха. Сякаш всичко си беше на мястото, но аз още помнех проблема си с Jonghyun.
Когато влязоха родителите ми всички млъкнаха и замръзнаха на място. Мама като фурия се затича към мен блъскайки момчетата по пътя, седна до мен и хвана едната ми ръка.
-Мила, добре ли си?-попита тя и аз кимнах изумена от енергията и.
Татко от друга страна остана на вратата оглеждайки всички със зверски поглед, който сам говореше, че не ги иска в стаята.
-Е, аз по-добре да тръгвам...-започна някой.
-Да, имам график и....-всеки измисляше оправдание и набързо изпразниха стаята. Само Kibum остана.
-Добър ден господин и госпожа Lee.-поздрави ги той и се поклони точно на 90 градуса.
-Как е Kibumie?-усмихна му се мама.-Днес имаш по-свободен график, а? Благодаря ти за рецептата, получи се много добре.
-Радвам се.-усмихна се Kibum.-Но аз също трябва да си тръгвам.-той тръгна към вратата и татко го потупа по гърба. Започваше се...
-Ще ми предложиш ли още филми като онзи, много ми хареса.-каза той с усмивка.
-Разбира се, например...
Ама какво ставаше? Дори баща ми? Какво беше станало докато съм спала? Когато Kibum излезе аз погледнах не вярвайки мама.
-Ама вие от къде се познавате?-попитах.
-Той идваше често тук, а и ние трябваше да му се отблагодарим. Момчето е много мило.-усмихваше де мама.
-Това настрана, искам да ти се извиним.-каза татко.
-Какво?-изненадах се още повече.
-Ние бяхме прекалено строги с теб и това за една малка грешка. Просто се опитвахме да осигурим бъдещето ти.-обясни мама.
-От части и ние сме виновни, че си в болница.-допълни татко.
-Аз си мислех, че ще ми се карате.-казах честно.
-Щяхме, но вместо това лекаря се кара на нас. Също говорехме с Kibumie, той ни обясни нещата. Не можем да не признаем, че имаме вина.-обясни мама до мен, а татко се премести пред леглото ми.
-Напротив, аз съм си виновна. Не се обвинявайте.-казах с насълзени очи.
-Не, имаме вина и затова решихме да се компенсираме.-усмихна се мама тъжно.-Баща ти има познат в колежа по изкуствата и те уреди да кандидатстваш.
-Ще учиш за хореограф.-допълни татко.
-Само трябва да отидеш следващия понеделник и да представиш своя хореография.-обясни мама.
-Можеш да се справих. Вярваме в теб.-усмихна се татко и аз се разплаках от щастие. Най-сетне те започнаха да вярват в мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар