Dancing with your heart 2 - 6

6

-Аз...-опита се да започне Jonghyun, но не посмя да продължи.
-Ти какво?-попитах.
-Скоро ще започнем записването на новия албум и няма да можем да се срещнем.-каза той и нещо сякаш се заби дълбоко в сърцето ми. Кой знае колко дълго щеше да продължи това. А и след записването идваха промоциите... Нямаше да мога да го виждам с месеци.
-Да го погледнем от добрата страна на нещата.-насилих се да се усмихна.-Можеше да е по-зле. Помислих си, че искаш да скъсаме.
Нямаше смисъл да се боря Още от самото начало знаех, че ще се стигне до тук. Ако се борех с реалността и, ако започнех да рева там само щеше да обезкуража Jonghyun, а аз не исках това.
Той ме погледна недоверчиво и аз не оставих усмивката ми да напусне лицето ми. Не беше нужно той да знае каква буря беше сторил с няколкото думи в главата ми, нито за торнадо, което още бушуваше в сърцето ми още от първия ден, когато го срещнах.
"Обичам те. Независимо какво, ще бъда до теб."помислих си и хванах ръката му, която беше на масата.
-Сигурна ли си, че си добре?-попита ме той и аз кимнах, защото щях да загубя гласа си и да се срина нацяло. Той се усмихна нежно и за момент си помислих, че ме хвана, но после той поръча нещо на сервитьорката, която го гледаше открито с влюбени очи и после се обърна към мен.-Докато чакаме вечерята съм ти подготвил и друга изненада.-каза той с усмивка и се изправи без да пуска ръката ми. Отиде до сцената и чак тогава пусна ръката ми, за да се качи и да вземе микрофона от поставката. После се един от персонала пусна някаква песен и Jonghyun запя с неземния си глас.

-Заради безкрайният ми график, 

не е лесно да видя лицето ти

Аз в телевизора, ти, която ме гледаш 

по телевизията– така се срещаме ние

Бързо познах песента на VIXX и сърцето ми се сви още повече. Защо от всички песни точно тази? Прехапах долната си устна, но когато видях топлия ми поглед не можах да задържа усмивката си. Залютя ми на очите и бях сигурна, че скоро ще се разплача.

Да се откажа ли? Когато мисля 

за теб, аз ставам толкова слаб

С тези думи той показа колко беше мислил по този въпрос, но единственото, което можех да направя беше да поклатя отрицателно глава. Това щеше да е загуба на прекрасния му глас и той го знаеше. Не беше се мъчил като трейни толкова години, за да се откаже за някакво тъпо момиченце.

Защото аз съм идол, защото съм известна личност

Не мога да държа ръката ти, когато се разхождаме, но

Когато стана по-известен, когато стана по-уверен

Ще ти дам цялата любов, която не можах да ти дам сега

Мамка му, мразех припева. Преди него се държах, но когато чух прекрасния глас на Jonghyun да пее припева оставих сълзите да се спускат по бузите ми. Заплаках бе глас. Просто не можех да стоя там и да се усмихвам повече.

Искам да излезем и да отидем на кино

Искам да бъда близо до теб и да се разхождаме цял ден

Нещата, които всички останали правят, нормалните неща

За нас е трудно да правим тези неща

Понякога си мисля, дали не трябва да се

раздели, но те обичам прекалено много

С тези думи той слезе от сцената и застана пред мен. Продължи да пее с измъчено лице, но нежно избърса сълзите ми, а после хвана ръката ми сплитайки пръсти с моите.

Колкото и да те обичам, музиката също е

важна за мен, за това не мога да направя нищо

След известно време, след като стана малко по-известен

Ще кажа за теб на целия свят– Обичам те

Заради всички тези камери, заради мениджъра ми

Аз постоянно отлагам срещите ни

Когато музиката ми пожъне успех, когато всичко се нареди

Ще ти дам цялата любов, която не можах да ти дам сега

Когато изпя и тази част той остави микрофона на най-близката маса и ме прегърна през кръста. Постави чело на моето и изпя тихо последните две изречения от текста.

Ще направя всичко за теб, ще ти дам всичко

Тази песен е за теб- Обичам те

И макар това да беше текста, кой го каза с очи вгреждайи се дълбоко в моите, казвайки ми, че тава беше самата истина. Аз му се усмихнах въпреки, че сълзите продължаваха да капят.

-И аз те обичам.-прошепнах и го целунах. Целунах го така, сякаш никога повече нямаше да го видя.

Вечерята мина бавно. И двамата се държахме сякаш нищо не се бе случило и сякаш утре пак щяхме да се видим. И двамата бяхме с фалшиви усмивки и си говорехме за маловажни неща. Не биваше да го правим, защото така само се наранявахме.

Но не му позволих да ме изпрати вкъщи. Не бих могла да си позволя всичко да продължи повече, защото не можех повече. Пред ресторанта се разделихме с целувка и щом му обърнах гръб заплаках отново. Едва на се сдържах да не се затичам. Опитах се да вървя спокойно, за да не му давам шанс да разбере как се чувствам, защото знаех, че ме гледа.

Dancing with your heart 2 - 5

5

-Мамо, къде отиваме?-попитах мама когато бях съвсем малка.

-Нали поиска да ходиш на балет? Водя те, за да се научиш.-усмихна ми се тя.

-Наистина? Мамто, ти си най-добрата майка на света!-зарадвах се.

Всъщност балета се оказа много труден, но не се отказвах. Години по-късно затвориха залата за балет, защото нямаше много деца, които да посещават уроците.

Тогава бях на около 11 или 12. Не излязох от стаята си с дни и мама започна да се притеснява за мен. Още тогава знаех, че танците са това, с което исках да се занимавам.

Един ден тя ми взе балетните обувки и ми каза, че ще ме заведе някъде. И аз я последвах. Факта, че ми взе обувките, значеше, че ще танцувам.

Заведе ме в залата, където прекарах останалото си детство и където срещнах Jonghyun. Макар, че самара зала беше по-малка от тази на балетните класове за мен тя бе като спасение.

-Аз ще вляза в стаята на собственика. Ти стой тук и бъди послушна.-каза ми мама.

Чух я как обсъждаше нещо със собственика дори през затворената врата. Очевидно спореха. Натъжих се, защото нямаше да мога да ползвам залата, но реших да се възползвам от възможността. Обух балетните си пантофки и затанцувах пред огледалото. Нямаше музика, но добре си спомнях стъпките на последния танц, който учехме.

Не помня много какво е станало, но мама казва, че когато собственика ме видял в крайна сметка се съгласил да ползвам залата. Явно му е харесало как танцувам или колко чувство слагам в танца си.

Замислих се дали този собственик не е бил самия Jihoon, но бързо отхвърлих варианта. Щях да забележа, дори и да го видях за съвсем малко. Но и тогава е било прекалено рано в кариерата му, за да притежава залата. Но той каза, че е купил залата от приятел и това означава, че тогава все още собственик е бил приятеля му, ако не и някой друг.

Онзи мой първи ден в залата беше вълнуващ, но не помня лицето на човека, с който говореше мама. Може би защото бях малка или развълнувана. Или пък защото бях съсредоточена прекалено върху танца си.

Най-добре беше да питам майка си или самия Jihoon. Но преди това имах друга работа. Въпреки, че беше събота с групата ми трябваше да се съберем и да измислим песните и останалото. Макар и идеята ми за мюзикъл да беше добра, това беше прекалено добра работа, с която се бяхме нарамили.

С групата се чакахме направо в една от залите. Всеки имаше идеи за песни и ги обсъдихме една по една. Макар и срамежливи всички започнаха да се отпускат и аз дадох малки задачи на всеки един, но най-строга бях с хореографът Мин, който беше от Китай. Винаги съм искала да се заема с хореографията на танци, включващи повече от един човек. 

Обсъдихме всичко до последния момент. Някак си приех Troublemaker, защото бях единствената против, а и останалите от групата не бяха толкова стеснителни. Разбрах защо е промяната, защото бях точно като тях. Макар и срамежливи, след като опознахме хората се отваряхме малко по малко. Minki също като мен трудно се сприятеляваше с хората. Някой от групата все още мълчаха, но се смяха с нас и се съгласяваха с решенията ни. Точно за тези хора внимавах, защото когато обсъждахме нещо и те се съгласяваха си го казваха, но когато не одобряваха нещо мълчаха, за да не им се сърдим. Щом видях тези реакции веднага сменях идеята и очите им показвах облекчение. Макар и да не бях добър лидер можех да дам всичко от себе си.

Всичко мина добре и към края на деня се разделихме. Понеже живеех на близо тръгнах пеш и по пътя видях една много смешна гледка. Едно момче, с шапка, увило плътно шала си около лицето си, за да му се виждат само очите, беше се скрил зад едно дърво и ми махаше неуморимо. Засмях се когато отидох до него.

-Jonghyun, какво правиш?-попитах го.

-Изненада.-отговори той и познах, че се усмихва когато очите му се присвиха.-Ще те водя някъде.-каза той и хвана ръката ми. Не се замислих да му откажа и го оставих да ме води по улиците. Накрая стигнахме до едно малко кафене, в което нямаше и жива душа.

-Май е затворено.-казах натъжена, защото плановете му се провалиха.

-Напротив. Аз го наех цялото.-засмя се той и двамата влязохме.-Спомняш ли си първата ни среща?-попита той.

-Разбира се.-усмихнах се.

-Тогава имаше да ти показвам още едно място, но ти трябваше да се прибираш.-обясни той и си свали шала. Бузите му бяха зачервени и ми се прииска да ги ощипя, но той ме изпревари и се доближи до мен и ме целуна.-Това е мястото, където щях да те заведа.-каза той когато се отдръпна. Но аз го дръпнах отново за повторна целувка. Той се усмихна и ме притисна силно към себе си задълбочавайки целувката.

Но все някога трябваше да се отдръпнем. Чух някакво шумолене до нас и когато се отдръпнах видях персонала на кафенето да стои зад барплота и да ни се усмихва. Повечето бяха жени и ни гледаха с онзи поглед, който казваше "Колко са сладки!".

-Нека да седнем.-усмихна ни се той. Заведе ни до една закътана масичка, която беше приготвена. Красива златиста покривка, чиниите и букета от рози по средата.

Двамата седнахме един срещу друг и той ми се усмихна.

-Имам да ти призная нещо.-казах му с усмивка.

-Да не си бременна?-попита той на шега и се засмях.

-Сериозно ти говоря.-казах и той се притесни.-Обичам се.-казах и се засмях.

-Аз също имам да ти кажа нещо много важно.-каза той без да промени изражението му.-За това и те извиках тук.

-Да не би ти да си бременен?-ухилих се, но той не се усмихна.

-Аз...

Dancing with your heart 2 - 4

4

Намерих Taemin да учи в университета под едно дърво. Беше така съсредоточен над учебника си, че не посмях да го прекъсна. Останах на мястото си само на няколко метра далеч от него и чаках да ме погледне или да се изправи от мястото си.
Тогава отново забелязах промяната му. Не мисля, че беше по-късата коса, въпреки че това го правеше малко по-различен. Независимо какво го беше променило изглеждаше някак...
-Колко време смяташ да седиш там?-попита той и ме стресна. Дори не премести поглед от учебника си. Как беше познал, че съм аз?
-Не исках да те прекъсвам.-казах тихо без да се доближа.
-Така ми пречиш още повече.-каза той и затвори учебника.-Какво искаш?-попита той.
-Ами...-казах и той въздъхна.
-Може да дойдеш. Няма да те изям.-каза той и аз се приближих. Наистина изглеждаше сякаш се страхувам от него, но истината беше, че повече се страхувах от това, което щеше да каже.
-Трябва да поговорим.-започнах и седнах на тревата до него.
-За мюзикъла ли става въпрос?-попита той.-Защото ви трябва още един човек.
-Не е само това. Говоря за приятелството ни. Всичко се провали само за секунди.-казах и погледнах надолу виновно.
-Защо мислиш се случи това?-попита той.
-Защото съм егоист.-казах готова да се разплача.
-Защо мислиш така?-попита той.
-Защото нараних чувствата ти.-казах.
-Всъщност ти си тази с наранените чувства.-каза той. Аз се изненадах и го погледнах в очите.-Аз също бях наранен, но изглежда ти го преживяваш много по-трудно от мен. А и аз съм виновен. Не биваше да се държа така с теб.-каза той и погали нежно главата ми.
-Прощаваш ли ми?-попитах го с насълзени очи.
-Само, ако ти ми простиш.-усмихна се той и аз кимнах.

И както само най-добрите приятели правят бързо забравихме миналото и си заговорихме за маловажни неща и да се смеем. Почувствах се отново щастлива защото нещата се оправиха.
-Изглежда бързо се сдобрите.-усмихна ни се Jongin и седна до нас.
-Предполагам, защото сме добри приятели и причината е била прекалено маловажна.-каза с усмивка Taemin. Погледнах го с ъгъла на окото си, за да видя изражението му, но той само се усмихваше. Или наистина беше загърбил случилото се, или беше добър актьор. Искаше ми се да е първото.
-Попита ли го за мюзикъла?-попита ме Jongin.
-Не. Това няма значение сега.-усмихнах се. За мен беше по-важно, че се сдобрихме.
-Защо? Да не да не ме искаш?-попита Taemin и се отдръпна леко, но с шеговита усмивка. Отново видях нещо различно в него и почти се сетих какво е, но мисълта бързо избяга от главата ми.
-Не. Просто... Ще е странно да те питам сега. Сякаш съм се сдобрила с теб, само за да се включиш в групата ни.-казах.
-О, това не е проблем за мен.-каза той и сложи ръка на раменете ми.-Знам, че не ме използваш, защото не си такъв човек. Е, кога ще има репетиции?-попита той.
-Ами... Всъщност още не сме се събирали...-измънках неудобно.
-А, не може така. Имате толкова много работа. Всъщност имаме много работа.-усмихна се и махна ръката си от раменете ми.

Няколко часа по-късно Taemin сам се зае и събра всички от групата ни в една от залите. Запознахме се и отново обясних идеята си.
-Повечето групи просто ще танцуват на две-три песни. Аз, обаче измислих нещо. Понеже говорим за театрално изкуство, значи мюзикъл е най-добрата идея.-казах.
-Аз още не съм съгласна.-каза срамежливо Shin Seulchan, едно от момичетата в групата. Вече разбирах какво искаше да каже лектора. Повечето бяха ужасно срамежливи и едва чувах гласовете им. Страхувах се, че ще ги засенча както каза лектора и тогава нищо нямаше да се получи.-Не всички можем да пеем.-допълни тя.
-И за това се сетих.  Ще бъде нещо като мюзикъл. В смисъл, никой няма да пее, просто ще пускаме песните, но те трябва да бъдат свързани под някаква история.-казах. Всички одобриха кимайки с глави.-Всъщност това е цялата ми идея.-допълних и въздъхнах. Въпреки, че бях лидера им не си вършех добре работата.
-Нали решихме ти да си главната в организирането, за това ти трябва да си с главната роля.-каза едно момче, но не можех да запомня името му. Помня само, че имаше американско име.
Общо с Taemin бяхме десетима. Имаше групи и с повече хора, но всяка група трябваше да покрие минималната бройка от 10 човека. Трудно ми беше да запомня имената им, което беше друго черта за лошо лидерство.
-Ъх... Помня нещо такова.-измънках недоволно.
-И понеже имаме професионален танцьор, той ще полувчи другата главна роля.-допълни той и всички закимаха с глава.
-Тогава нека бъде любовна история.-каза Shin Seulchan и всички удобриха.
-Ама...-опитах се да ги спра, но те продължиха да обсъждат. Прехвърлиха се реплики за песни, декори и движения. Някак си стигнаха и до песента на Hyuna и Hyunseung - Troublemaker.-Помощ.-измънках и закрих лицето си с очи. Направих ли грешка като извиках Taemin в групата?

Вечерта докато търсех песни на компютъра си, които да използваме за мюзикъла алармата на телефона ми се включи. Това означаваше, че часовете, в които можех да говоря в Jihoon бяха дошли. Разбира се, че не смятах да го занимавам цели часове, защото щеше да е нахално.
Оставих компютъра за малко и седнах на леглото си. Набрах номера му и почаках да вдигне. Толкова дълго чаках, че реших да затварям когато той най-накрая вдигна.
-Ало?-попита той.
-Аз съм. Lee Soomi.-казах.
-Толкова рано. Мислех, че ще ти отнеме време да говорите.-призна си той.-Ще почакаш ли малко? Искам да свърша една работа на бързо.-попита той.
-Няма проблем.-казах и той ми затвори. Не чаках много когато той ми звънна. Не се замислих какво можеше да прави, защото бях се замечтала, че говоря по телефона с мой любимец. Всъщност съм му фен още от дебюта му и имаше специално място в сърцето ми. Да, звучи смешно, защото тогава бях много малко момиченце, но не лъжех. Всъщност се чудя дали не е той този, който е вдъхнови да танцувам...
-Оппа?-попитах веднага когато му вдигнах.
-Да?-попита той с усмивка и се изчервих. Не виждах, че се усмихва, но просто го знаех.
-Ще ми дадеш ли автограф на някой от албумите си някой път?-попитах.
-Кой?-попита той.
-Ами аз ги имам всичките и не мога да реша.-засмях се и всех от рафта един от тях.-Може би Rainism или Bad Guy или It's Raining или...-замислих се и той се засмя.
-Избери любимия си.-каза той още усмихвайки се. Обожавах гласа му по телефона.
-Ами, ако обичам всички? Всички ли ще подпишеш?-попитах с усмивка и той се засмя.
-Ще видим.-каза той и направи кратка пауза.-Какво стана с момчето?
-Поговорихме.-казах.-И се сдобрихме.
-Наистина?
-Да. Беше много по-лесно от колкото очаквах. Предполагам уцелих правилното време.-отговорих.-Дори се съгласи да танцува в групата.
-Не се изненадвам на това. До колкото помня ти ми каза, че от първия ден когато сте се запознали сте танцували.
-Да.
-А и той обича танците, до колкото разбрах. За него танците са вид обшуване с теб. Може би и при теб е така и затова ти е трудно да танцуваш с другите.
-Оппа. Благодаря ти за всичко.-казах с усмивка. Макар и безкрайно досадна той ми помагаше, даваше ми съвети.
-Няма защо.-усмихна се той. Исках да му видя усмивката, но ни разделяха прекалено много километри.
-Искам да те попитам...-започнах, но се спрях. Не беше ли грубо да го питам това?
-Какво?-попита той любопитно.
-Защо ми помагаш?-попитах след дълго мълчание. За момент той замълча и се зачудих какво ли е изражението му.
-Тайна.-каза той с усмивка.
-Това не е честно!-оплаках се шеговито и той се засмя.
-Трябва да си лягам. Ти също си лядай. Ще говорим утре.-каза той след малко.
-Ще си говорим?-попитах.
-Какво? Не искаш да ги говориш с твоя оппа?-попита той присторено разсърден.
-Разбира се, че искам!-казах бързо и той се засмя.
-Прекалено много ме разсмиваш, мъник.-каза той.-Лека.
-Лека.-усмихнах се у го изчаках да затвори.
Кой би помислил, че великия Rain е толкова мил с феновете си. Да ми дава съвети и да иска да продължаваме да контактуваме? Чудя се защо ли го прави...

Dancing with your heart 2 - 3

3

Заедно с Jonghyun дълго си говорехме в стаята ми. Макар и да ми беше забавно ми се струваше сякаш се крихме от света и ми беше малко неудобно. Но, разбирах добре ситуацията и си мълчах. Трябваше да се радвам и на малките възможности, които имахме.
По-рано той ми беше звъннал, защото не ме бе намерил в залата. Не му бях казала, че е заключена, защото не се знаеше дали ще го видя. Това беше другата причина да не харесвам връзката със звезда. Макар това и да ми беше първата връзка и не знаех как е обикновено, но не мразех факта, че никога не знаех къде е и дали ще го видя скоро. Самия той не знаеше отговора на тези въпроси и идваше при мен веднага щом можеше без предупреждение. Затова и той без покана влезе вкъщи ухилен до уши. Макар и да се опитах да му попреча. Ами добре, стига да се държи добре можеше винаги да ме посещава.

Говорех ме си как сме прекарали дните, в които не сме се виждали. Обясних му как се притеснявам, че Pledis не са ми отговорили, но той ме увери, че ще отнеме време и ме попита дали тренирам за кастинга за SM. Със по-малко тъжната тема ми се смени и настроението и започнах да се оплаквам от трудната песен присторено разглезено карайки го да се засмее.
Реших да го изпратя до колата му, въпреки че можеха да ни видят. Той си сложи качулката и си вървеше спокойно, за да се слее с останалите, въпреки че улицата беше празна. Но аз не спирах да се оглеждам колкото и да си повтарях, че така изглеждах подозрителна.
-Ще ме целунеш ли за довиждане?-попита ме той с усмивка пред колата си.
-Ами, ако ни видят?-попитах.
-Не ми пука.-каза той и се наведе, за да ме целуне. Целувката беше кратка, но мила и накара краката ми да омекнат. Ето за това леко докосване си струваше всичкото криене и проблеми. Макар и да го криех и ако ме питаха щях да отричам, но той наистина ми липсваше.
-Обичам те.-прошепнах все още със затворени очи. Когато ги отворих видях неговите, в които блестяха малки звездички. Той премига и се усмихна. Не онази леко глупава усмивка, а усмивка изпълнена с вътрешно щастие и спокойствие. Сякаш той нямаше какво друго да иска от живота.
-И аз. Обичам те много.-каза той и ме целуна за кратко отново и влезе в колата си.
Изчаках го да си тръгне и минах покрай залата, за да видя дали няма да е отключена. Минах покрай един прозорец и видях как някой наблюдаваше работниците, които сменяха счупеното огледало и мрънкаше под носа си. Не можах да сдържа любопитството си и влязох в залата. За радост вратата беше отключена. В началото открехнах леко вратата и погледнах вътре. Двама работници сменяха усърдно счупеното огледало, а един мъж стоеше и ги гледаше докато се оплакваше.
-Веднъж да си взема почивен ден и да трябва да сменям огледало.-мънкаше си той. Не можех да видя лицето му, защото носеше качулка, шапка и маска на носа и устата. Но гласът му ми се стори познат, също и очите му. Някак си знаех кой е той още тогава, но се доближих, за да бъда сигурна. Нямаше как той да бъде собственика на залата. Не можех да го повярвам! Не ми пукаше, че не трябва. Ако беше той щеше да си заслужава.
Когато стигнах до него той се обърна към мен и се намръщи. Да, очите бяха същите, но не вярвах да беше същия човек.
-Залата е затворена за днес.-каза той и гласът му ме осигури. Това беше той! Нямаше съмнение.
-Rein op...-извиках изненадано, но той сложи ръка на устата ми и ме прекъсна.
-Тихо.-прошепна паникьосано той и погледна към работниците. Те си вършеха работата и не ни обърнаха внимание.-Да излезем.-каза той и двамата излязохме в коридора. После той си махна маската имайки предвид, че вече знаех, че е той.

-Rain oppa мислех си, че си в армията.-казах.
-Взех си почивен ден. Трудно е да си вземе човек, а заради теб вместо да съм с приятелката си си сменям огледала.-каза той и аз забих поглед в земята.
-Съжалявам.-прошепнах тихо.
-Извинявай. Навярно не е било нарочно.-каза той, но аз виновно не погледнах към него. само да знаеше случката... По-добре да не знаеше. Само като се сещах и сърцето ми се свиваше. Dongho все още не можеше да ме погледне в очите и заекваше когато говореше с мен. Разбирам го, това ще е било голяма травма за него.-Ти ли си момичето с шкафчето?-попита той и аз кимнах.-Ти си тук всеки ден, нали?-попита той и аз отново кимнах.-Не ти се сърдя, личи си, че си фен. Прощавам ти.-каза той и аз го погледнах изненадано. Той ми се усмихна и седна на перваза на прозореца, а после ме покани да него. Аз седнах до него обмисляйки всички въпроси, които исках да го питам.
-Оппа е в армията сега... Кой отключва и заключва залата?-попитах.

-Баща ми. Той няма много време, затова просто идва и отключва и после след работа идва, за да заключи.-отговори ми той. Значи бях права и все пак старец се грижеше за мястото?

Всъщност дори и аз да питах въпросите в главата ми се въртяха глупави мисли, които ни искаха да се махнат. "Сетя до Rain! Това е Jung Jihoon и аз си говоря с него! Толкова сме близо, че мога да видя всяка извивка на лицето му. И О, БОЖЕ! УСМИВКАТА МУ!" Да... слабо казано бях полудяла. Е, не го бях виждала за първи път, защото съм ходила на 2 негови концерта, но за жалост винаги много на далеч от сцената.

-Защо никой не знае, че си собственик на фитнес зала?-попитах опитвайки се да се преструвам на спокойна. Изненадващо се справях добре.
-Защото исках малко спокойствие.-отговори той.
-Но аз никога не съм те виждала тук.
-В началото залата беше на мой приятел, но той не печелеше от нея и я продаде на мен. За жалост през деня бях затрупан с графика ми и идвах тук късно вечер, когато те е нямало.-обясни той.
-Оппа...-започнах, но се изчервих и млъкнах.
-Да?-попита той. Не знам дали трябваше да питам такъв въпрос. Като се имаше въпрос обстоятелствата направо трябваше да си замълча. Но устата ми не ме послуша.
-Може ли автограф?-попитах. Той се засмя и разроши косата ми. ОМО! Усмивката!

Когато работниците бяха готови и Jihoon ги изпрати и им плати се върна в залата.
-Не ти ли е забранено да си без униформа и шапка?-попитах го.-О, извинете! Говоря прекалено формално.-осъзнах се и се извиних. Като фен го приех като приятел без да се усетя, че бях невъзпитана.
-Няма проблем. Предпочитам да ми викаш оппа. А униформата я свалих за да не ме разпознаят работниците.-обясни той и ми се усмихна когато махна маската.
-Оппа... Може ли да потанцуваме?-попитах го срамежливо и той се усмихна.
-Защо не.-каза той. Аз за скачах щастливо и се затичах към стария ми CD player и сложих в него CD само с негови песни. Харесвах танците му, защото бяха нещо по-добро от обичайното, а щом можех да танцувам със самия него се чувствах невероятно щастлива.
Застанах по средата на огледалата и Jihoon застана до мен. За разлика от мен той не знаеше коя ще е песента, но не изглежда да се замили много преди да започне да танцува заедно с мен на "Hip song".

 Танцувахме дълго, но накрая той трябваше да си тръгне. Отиде да се преоблече в съблекалнята и се върна с ухиформата си. Дори и с нея изглеждаше зашеметително. какви ги говоря? Той правеше скучната униформа секси!
-Съжалявам, че не успя да видиш приятелката ти.-казах.-Изглежда съм голям егоист.
-Всъщност тя имаше работа и затова не можах да я видя. Но ми беше забавно да танцувам с теб.-усмихна се той и аз погледнах надолу. "Да можех да танцувам така и с Taemin" помислих си.
-Какво има?-попита той.
-Нищо.-усмихнах му се.
-Един фен не иска да поговори със своя оппа?-попита той с усмивка.
-Просто тинейджърски глупости.-казах му опитвайки се да уверя и себе си. Но не. те не бяха толкова повърхностни за мен.
-Можеш да ми кажеш. И аз съм бил тинейджър.-каза той и седна на една скамейка. Аз седнах до него и въздъхнах. Разказах му на кратко ситуацията с Taemin и за начина, по който той се държеше с мен след това.
-Разбирам.-каза той и кимна с глава.-Мисля, че той ще се съгласи да танцува с теб. За да те обича толкова много... Искам да кажа, че ако държи на теб ще пренебрегне егоизма си.-обясни ми той. За момент лицето му изглеждаше тъжно сякаш разбираше от личен опит ситуацията ми, но после той се усмихна и реших да не се задълбочавам в проблемите му.
-Не е точно егоизъм...-опитах се да защитя приятеля си, защото все още го смятах за такъв.
-Не трябва да мислиш така. Той е виновния за глупавото си държание. Ти просто не си отвърнала на чувствата му.-каза той почти карайки ми се. Е, не повишаваше тон, но се караше по онзи поучителен начин, който майка използваше.
-Но той...
-Обичаш ли го?-попита той.
-Той е мил и е бил винаги с мен. Помагал ми е...
-Обичаш ли го?-попита той отново по-строго, прекъсвайки ме.
-Само като приятел.-отвърнах с въздишка и оставих главата ми да клюмне.
-Тогава ти не си виновна.-каза той. После погледна часовника си и въздъхна.- Трябва да тръгвам. Ще говориш с него, нали?-попита ме той и аз кимнах.-После ми звънни и ми кажи какво е станало.-каза той и си тръгна.

Докато чакахме работниците той ми даде автограф и дори се снимахме. После реши, че и без това седя всеки ден в залата му и ми даде телефонния си номер и ми каза кога може да му звъня, но да не давам телефона на други и да му звъня само понякога и в определените му часове. Jihoon се оказа наистина земен човек. Грижовен към хората, въпреки че бях много досаден човек, който провали срещата с приятелката му. Той не посмя да ми каже това, но и сама го разбрах. Дори ми помогна със съвети, които ми трябваха от много време.
Но все пак имах ли смелостта да говоря с Taemin и да го помоля да ни помогне?