Lucky 8 - 5

V

Мина седмица и започнах да опознавам повече и повече момчетата. Говорехме си на училище и накарахме всичките си съученици да се чудят какво става. Все пак те не знаеха каква е връзката им както аз знаех.

Често следобедите си прекарвах пред компютъра и си пишех със Daehyun. С него си писахме често. За разлика от останалите, отношенията ми с него не се бяха променили много .Все така си пишехме, но може би този път малко по-отворено и по-често.

Хейни: Е, как я караш? Написа ли си домашните вече?

Daehyun: Да.

Беше почти мигновения му отговор.

Daehyun: А ти?

Засмях се на отговора му. Само да знаеше...

Хейни: Не мога да се справя с половината от домашните си. :D

Daehyun: Искаш ли помощ?
Хейни: Шегуваш ли се? Ти си 9 клас.
Daehyun: Мисля, че ще се справя с неща от 10 клас.
Хейни: Остави. Днес е петък.
Хейни: Не е нужно да се учи! :D
Daehyun: Петък ли е вече?
Хейни: Точно така.
Хейни: Свободааа!
Написах ухилена.
Daehyun: Утре има карнавал на пълнолунието. Сама се сещаш, че не мога да го пропусна.
Хейни: Прав си. Прав си.
Daehyun: Всички ще са облечени в сиво, бяло или светло синьо. Ще има различни представления и така нататък.
Daehyun: Проблема е, че няма с кой да отида.
Хейни: Мога да дойда с теб. :)
Написах преди той да довърши мисълта си.
Daehyun: Това ще е страхотно. :)

На следващия ден осъзнах, че нямах чисти дрехи в подходящите цветове. Освен едно късо, бяло кимоно със светло сини звездички по края на ръкавите. Сложих си дълги бели чорапи със светло сини лунички по края и светло сини пантофки. Погледнах се в огледалото и реших, че няма да е зле да направя нещо с косата си. Вдигнах високо косата си с няколко фиби.

Чудех се дали ще изглеждам странно, но реших да не му мисля много и се затичах към парка, където беше карнавала.

Daehyun ме чакаше пред парка с нежна усмивка. Носеше бяла тениска, сини дънки и бели маратонки.

-Това е нещо ново.-усмихна се той.

-О, я стига! Просто нямах какво друго да сложа.-казах му.

-Всъщност е много яко.

-И продължаваш да се подиграваш...-пошегувах се и тръгнах напред с усмивка. Daehyun също се усмихна и тръгна след мен.

Украсата в парка беше невероятна. Милиони лампички бяха окачени по дърветата, но със слаба светлина, така атмосферата беше по-романтична. Но на мен ми напомняше повече на коледна украса. Oт време на време преминавахме бараки, на които можеше да играем игри, като на лунапарк. Продаваха пуканки и захарен памук. Но най-много ми грабнаха вниманието игрите за печелене на награди.

Центъра на парка на открито се подготвяше докато стане полунощ, където щяха да се пуснат 100 фенера, които да летят в небето, а в 3 часа щеше да има заря, която щеше да закрие карнавала. В единия край на поляната имаше сцена, на която щяха да се проведат изпълнения и различни игри.
-Богиньо, от къде да започнем?-попитах изумена Daehyun.
-Какво ще кажеш за разходка с лодка по реката?-попита той.
-Какво? Ама и това ли има?!-изненадах се и той се усмихна.
-Ела, ще ти покажа.-с тези думи той хвана ръката ми и бързо ме заведе към реката. Там имаше няколко лодки плаващи по реката с двойки на тях. Имаше още няколко, които чакаха на брега, затова отидохме до една от тях.

Всяка лодка беше украсена със същите малки лампички и хората, които управляваха лодките (не ме съдете, не знам как се казват), носеха дрехи изцяло в бяло. Двамата с Daehyun се качихме на най-близката лодка и платихме на жената. Тя пък ни даде две значки - и двете бяха пълни луни, на едната имаше силует на момиче, а на другата на момче.
Daehyun взе двете значки, закачи значката на момчето на кимоното му, а на момичето закачи на тениската си.
-Даваме значките на всички двойки.-каза жената.
-Ама ние...-опитах се да кажа, че не сме гаджета, но той ме спря с лукава усмивка, която казваше "Нека си мислят, че сме заедно, а ние задържим значките." Аз се усмихнах, едва сдържайки смеха си, и кимнах.
Двамата седнахме в лодката удобно и тя отплава, разкривайки ни прекрасната гледка на пълната луна и отражението и във водата.
-Каква прекрасна гледка. Виж звездите! Толкова са много тази вечер.-казах изумена загледана в небето.-И Луната е толкова голяма. Изглежда сякаш, ако се протегна ще у докосна.-казах и наистина протегнах ръка детински. Изненадващо не достигнах Луната.
-Когато погледна Луната...-започна тихо Daehyun загледан нагоре към звездите и месечината-и тя е толкова яка, си представям, че по този начин Богинята ни казва, че бди над нас.-прошепна той. Погледнах към жената, която управляваше лодката, но тя просто се вършеше работата и това не включваше да слуша разговорите на хората.-Ето там...-посочи той с ръка и ми привлече вниманието към звездното небе.-е Голямата мечка, а ето там е Малката мечка.-каза той
-Разбирам, че знаеш много за звездите, до колкото си и разказвал. Това от твоята даба ли е или ти сам си се научил?-попитах го.
-Моята дарба е да чета звездите като кристално кълбо, както и да използвам силата на Луната. Така, че да. Знанията ми за звездите са благодарение на дарбата ми от Богинята.-отговори той.
-А ето онази звезда...-посочи той отново и аз се преместих по-близо до него и сложих глава на рамото му, за да виждам.-Този най-ярката. Тя е северната звезда. Тя свети най-силно от всички и за разлика от другите звезди тя никога не си променя мястото.

Двамата се забавлявахме на лодката докато времето ни не свърши и отново стъпихме на брега. Daehyun беше разказал много неща за звездите. Не само факти и научни открития, но и легенди. А тях разказваше толкова увлекателно, че ми се сториха като приказка за лека нощ и едва не се унесох.
-Сега какво?-попита Daehyun.
-Искам играчка.-казах.
-Супер!-съгласи се той, хвана отново ръката ми и ме задърпа към една от бараките. Когато стигнахме попитах мъжа на щанда колко ще струва да стрелям с пушката и изненадах Daehyun.
-Какво? Да не мислиш, че ще е като във филмите - момчето да спечели играчка за момичето?-попитах ухилена игриво и стрелях по мишената, но уцелих малък сектор.
-Какво имаме?-зачуди се мъжът зад щанда и погледна сектора, който бях уцелила.-Аха. Можеш да избереш някой пръстен.-каза той.
-Супер.-зарадвах се.-Загубих последния си.-казах, огледах пръстените пред мен и си избрах един от тях.
-А не искаше ли играчка?-попита ме Daehyun.
-О, да! Вярно.-усмихнах се и платих отново, за да стрелям. В същия момент и Daehyun плати, за да с топка чаши. Стрелях отново, но уцелих сектор, с който можех да си спечеля само гердан. избрах си желязна пеперуда и се обърнах към Daehyun. Той, за разлика от мен, беше спечелил играчка. И то от първия път. В ръцете си държеше голяма синя жаба. Той и се усмихна и ми даде жабата.
-Не е честно. Исках сама да спечеля.-намръщих се като дете.-Така е като в онези тъпи романтични филми.-казах, но той само се усмихна нежно. Знаеше, че няма да върна играчката.
След това заедно отидохме пред сцената е края на парка, където започнаха различните представления. Забавлявахме се най-много на комедиантите.
Когато стана полунощ заедно с тълпата тръгнахме към поляната в средата на парка. Там ни раздадоха фенери и кибрит, за да ги запалим.
Изчакахме малко и се порадвахме на милионите звезди и пълнолунието. Когато първият фенер започна да се изкачва към небето всички малко по малко започнаха да пускат и своите.

Приготвих се и аз да пусна моят когато гласът му ме спря.
-Почакай.-каза Daehyun.-Трябва да си пожелаеш нещо преди това. Казват, че се сбъдва.-обясни той.
Аз помислих бързо за желание. Но не ми отне много, за да се сетя. "Богиньо, пази ни." пожелах си "И се оправяй бързо." -допълних и пуснах фенера.

Наблюдавах как фенерите отлитаха нагоре и сякаш се превръщаха в звезди. И сякаш видях падаща звезда, което ме накара да се усмихна. Дълго се взирах в небето, дори когато далеч отвеяни от нощния вятър.
-Искаш ли да изпеем нещо на караоке?-попита Daehyun и ме отърси от транса, в който бях попаднала. После посочи по-малката сцена в единия край на поляната, която бях забелязала малко по-рано.
-Да!-кимнах и двамата се забързахме натам. Избрах си песента My Chemical Romance - Famous Last Words.

-"I am not afraid to keep on living"-пеех от сърце, макар малко хора да ме слушаха. Е, не бях добра певица, но и не бях единствена. А и това беше за забавление, а не шоу за таланти.
Пеех с голяма усмивка. И как да се страхувам да продължавам да живея щом знаех, че има ангели и богиня, които ме пазеха. Пазеха всички ни.
Daehyun се престраши да излезе на сцената. Не можа да избере песен, която да изпее, затова му помогнах. Избрах му песен и го бутнах към сцената.

Избора ми беше Save It For The Bedroom на You Me At Six - сладка и весела песен, която не беше кой знае колко трудна. А и му я бях пращала и той я хареса. Макар и той да се притесняваше и смотолеви няколко думи, но после нещо блесна в очите му и самочувствието му се повиши. Нима черпеше сили от Луната? Може би. Изненада ме колко невероятен глас имаше. Беше почти нечовешки добър. Замислих се дали не му бях избрала
-Не знаех, че можеш да пееш толкова добре.-казах изумена когато той дойде при мен.
-Част от дарбата ни е. Нали си чувала израза "ангелски гласове".-каза той и повдигна рамене.
-Какво?

Останахме да слушаме останалите смелчаги докато не стана три часа. Смеехме се и си говорехме без да разберем как лети времето. Боже колко бързо минавало времето когато се забавляваш!
Двамата легнахме на тревата и наблюдавахме зарята над нас. Дълго, след като тя свърши останахме на местата си, но накрая трябваше да си тръгваме. Бавно и без желание се отдалечихме към един от мостовете в края на парка.
-Съжалявам, че не мога да те изпратя до вас, но родителите ми ще ме убият, ако не се прибера на време след фестивала.-извини се Daehyun.
-Не, няма нищо. Разбирам те. Сигурно е много след три и половина.
Когато бяхме на моста се притесних малко, защото бяхме сами. Къде отидоха другите хора? Да, беше късно но в парка до преди малко имаше много хора. И докато мислех за това от водата се появи огромно черно чудовище с червени очи. Беше някаква страна смесица от риба и гущер.
Това обясняваше много неща. Хората предусещаха демоните и са избягвали този мост.
-Стой настрана. Това е демон от по-високо ниво.-каза Daehyun и пристъпи една крачка към демона. После се усмихна.-Имам сила когато има луна, а към най-силен когато има пълнолуние.-обясни той и сребристите му крила се появиха заедно с униформата, а крилата сякаш заблестяха на лунната светлина.
Тогава с едно почти незабележимо движение с ръката си Луната освети демона като от прожектор и съществото с пронизителен писък се превърна в прах.
-Това беше страхотно!-усмихнах се.
Двамата стигнахме края на моста. Не можах да видя крилата му от близо, защото той ги скри почти веднага. Не му казах, защото си помислих, че ще е нахално.
-Но, аз съм на там.-казах с въздишка като посочих надясно.
-А аз, на там.-посочи той наляво.
-Нищо. Поне си изкарахме страхотно.
-Тогава ще се видим на училище.-усмихна се леко Daehyun.-Където винаги се събираме?
-Точно така.-усмихнах му се широко. От както разбрах за ангелите се събирахме във една стая, която по някаква причина беше изоставена. Предполагам, че са я заключвали, но по някое време са забравили да я заключат? Беше близко до физкултурния салон и е била съблекалня. Все още стояха шкафчетата и скамейките. Новите съблекални имаха душове и сигурно затова са ги сменили.
-Прекарах си страхотно.-промълвих и го прегърнах за кратко.
-Аз също.-измънка той със зачервени бузи.
Двамата се разделихме всеки по своите пътища. Спомнях си за прекрасните спомени, от нощта прегръщайки синята жаба, която Daehyun ми спечели. Впрочем кръстих жабата Блу, защото е... ами... СИНЯ.

Lucky 8 - 4

IV

 На следващия ден беше пълен ад. Не успях да закъснея, но в училище всичко се обърка. Оценките ми станаха още по-зле когато получих 3 по география и 2 по математика. Кой въобще обича математиката?! Според мен това е модерно изобретение за мъчения. "Иван имал 3 ябълки, дал 6 на Яна и си купил 100. Колко е масата на Земята?" ето това беше математиката за мен. На всичкото отгоре една моя приятелка не искаше да дойде с мен на кино. Бях поканила всичките си приятелки да гледаме филма, но всички бяха заети. Тя се беше съгласила, но в последния момент се отказа.

-Но защо?!-попитах я докато стоях до чина си.

-Съжалявам. Имам да оправям вкъщи.-извини се тя.

-Но филма няма да продължи дълго. Имаш време и да отидеш на кино!-продължих да настоявам.

-Съжалявам.-повтори тя и си тръгна. Аз изръмжах и седнах на стола си. Сложих ръцете си на лицето си и се опитах да се успокоя.

-Ей, добре ли си?-чух Taemin да ме пита.

-Не! Имам чувството, че всички страничат от мен. Няма с кой да отида. Явно ще отида сама...-казах му без да го поглеждах. Точно в този момент не исках да виждам никого.
-Чух за кой филм става въпрос...-започна той несигурно-Ако искаш ще дойда с теб.-предложи Taemin. Аз го погледнах изненадано и видях несигурната му усмивка.
-Наистина?-попитах.
-Разбира се.-отговори той и се поотпусна. Аз се усмихнах и въздъхнах щастливо. Може би денят не беше толкова зле.

След училище нямаше много време да мисля какво са облека и останах с карираната си пола от униформата, но облякох черен потник и клин и червените си кецове. Взех си и черното горнище, този път не го забравих.
Двамата с Taemin се чакахме пред киното. За първи път го виждах с обикновени дрехи. Той носеше червена тениска и червени маратонки, черни дънки и яке.
-Хм... Страхотно си се облякла. Червеното е любимият ми цвят.-каза Taemin и се усмихна. Засмях се на думите му.
-Забелязала съм.-казах и двамата влязохме в киното.
След час и нещо излязохме с огромни усмивки. Знаех си, че филма ще си струва. Беше ми харесал много и не съжалявах за парите или времето, което отделих вместо да уча. Не, че го правех.
-Беше супер филм.-казах.-И знаеш ли коя беше любимата ми част?
-Коя?-попита той.
-Онази, в която потрошиха училището. Де да беше нашето...-замечтах се и двамата се засмяхме.
-Искаш ли да си купим по парче пица и после да те изпратя?-попита той.
-Добре.-съгласих се.
След като си купихме по едно парче пица седнахме на една скамейка и започнахме да си говорим.
-Искам да те попитам нещо. Защо сте на различни години?-попитах Taemin.
-Защото в миналия си живот сме починали по различно време.-отговори той. Аз го погледнах невярващо.-Ние вървим по тази земя от много векове. Дори аз не знам колко. Не помним нищо от предишните си животи, знаем само мисията си. Причината, че нямаме голяма разлика в годините е защото не можем да живеем дълго един без друг. Помахаме си с демоните. Както се казва - силни сме заедно, слаби сме сами.
-Ами родителите?-попитах.-Всички ли имате различни родители?
-Всички до един.-отговори Taemin.

-Но все пак сте корейци в България? Как се събрахте тук?-попитах.
-Богинята, тя ни помага. Още като ни прати на земята направи магия, с която винаги да се събираме. Тогава още имаше сили. Сега е много слаба.-отговори той.-Това е и причината да не може да ни посещава за дълго в сънищата ни.
-Ама искаш да кажеш, че сега е безсилна?!-изненадах се. Не всеки ден човек разбира, че има бог, но не може да ти помогне.
-Има слаба магия но... Тя даде цялата си сила на нас.-отговори Taemin.

-Добре е да се знае, че светът не е изоставен от своята богиня.-усмихнах се.-А тя какво мисли за различните религии?-попитах.
-Знам ли. Рядко говорим, тя няма много сили да ни се яви.
-Значи последния път когато я сънувах...
-Вероятно ще се възстановява с месеци.-отговори той без да чака да довърша изречението си.
Двамата продължихме да си говорим за различни неща, които този път бяха свързани с обикновени тийнейджърски неща. После двамата тръгнахме към моя дом.
-Значи смяташ, че You me at six са по-добри от Bullet for my valentine?-попитах го докато вървяхме по тъмните улички в квартала ми. (Това са rock и heavy metal групи, съответно. Ще го преведа на кпоп език - това е да сравняваш B.A.P и TVXQ -  2 добри групи, но съвсем различни.)
-Точно така. Просто мисля, че напоследък Bullet for my valentine не са толкова добри, колкото бяха преди.-отговори Taemin.
-Може и така да е. И да, You me at six са добри но...-в този момент Taemin спря рязко.-Какво има?-попитах и не знам защо шепнех.
-На близо има демон.-отговори той и за секунди беше в червената си "униформа" и червените му крила се виждаха дори в мрака.-Стой до мен.-каза той и двамата завихме към една малка, безлюдна уличка. Ако изключим черната птица голяма колкото пони. Не беше гарван, дори повече ми приличаше на черен папагал. Имаше червени очи, които се взираха право в мен.
-Не прави резки движения.-промълви тихо Taemin, но още преди да довърши изречението си демона отвори човката си и от нея изхвърча лилава слус точно към мен. Taemin бързо протегна ръка и ме придърпа към себе си преди лилавото нещо да ме достигне. Слуста се залепи за стената до мен и бързо започна да разгражда стената като сяра.
Още бях в прегръдката на Taemin когато той протегна ръка към демона, пред нея се сформира топка огън и се засили към черната птица, изгаряйки я цялата за секунди.
-Добре ли си?-попита той като ме погледна загрижено и ме прегърна по-силно.
-Да.-кимнах и се усмихнах. Той ме пусна и погледна настрани засрамено. Мисля, че дори се беше изчервил, което ме накара са се усмихна повече.
Когато стигнахме портата на къщата ми аз се спрях.
-Аз съм до тук.-казах.
-Аз съм наблизо. Не го подозирах.-каза Taemin и се усмихна.
-Благодаря ти за страхотната вечер и че ме спаси. Казах и се надигнах на пръсти и го целунах по бузата.-Чао.-казах и бързо влязох в двора. Когато стигнах вратата се обърнах и видях червеното лице на Taemin и замечтаната му физиономия. Засмях се тихо на изражението му, защото той не ме видя, че се обръщам, затова отключих входната врата и влязох преди да разбере.

Dancing with your heart 2 - 2

2

-Получи ли отговор от Pledis?-попита ме Jongin по пътя към университета.
-Не.-отвърнах с въздишка.
-Знаеш ли дали са го получили?-продължи да пита той.
-Не.-отговорих още по-отчаяна.-Нямам никаква представа дали са го харесали, нито дали са го получили.-казах леко притеснено.
-Не се притеснявай.-усмихна ми се Jongin.-Сигурно имат тонове кандидати и още не са стигнали до твоя.
-ТОНОВЕ КАНДИДАТИ!?-изненадах се и Taemin постави ръка на челото си.
-Това беше тъп начин да я успокоиш.-каза той.
-Тонове кандидати...-прошепнах на себе си опитвайки се да пресметна това колко точно хора трябваше да бъдат. И въобще имах ли шанс?
-Но винаги имаш шанс в SM!-опита се да ме разведри Jongin.
-Там е дори по-трудно.-въздъхнах за пореден път.
-Имам доверие в теб.-каза Jongin и ме потупа по рамото.
-Имаш две седмици да усъвършенстваш танца и песента си.-каза Taemin.
-Това ме подсети. Коя песен ще пееш?-попита Jongin.
-Отново Fallin'. Имах време да я усъвършенствам и имам доверие в нея. А и нямам време да науча нова.-отговорих им.
-Ама...-започна Taemin, но се спря.
-Какво?-попитах.
-Нищо.-измънка той и погледна настрани.
-Сериозно, какво?-попитах. Погледнах го от близо и забелязах нещо. Изглеждаше различен, но не можех да разбера какво го правеше различен. Не беше косата му, нито лицето. Но някак не беше същия от първия път когато го видях.
Бързо разсеях мислите си. Нямаше смисъл да мисля за това. Може би просто си въобразявах.
Той се спря и ме погледна в очите. Отвори уста за момент, но после я затвори и погедна напред.
-Нищо.-измънка той и тръгна напред. За момент си помислих, че нещата между нас се получаваха, но явно съм грешала.

В университета отново имах театрално изкуство и лектора ни обясни начина на разпределяе на ролите. Всъщност нямаше голямо разпределение, просто трябваше да го обсъдим между членовете на групата. Имаше един проблем - моят отбор бяха ужасно срамежливи и бързо решиха аз да съм с главната роля.
-Вие не разбирате. Не мога да имам главната роля.-повторих за хиляден път.
-За какво спорите тук?-попита лектора, когато дойде до нашата групичка.
-Те искат да имам главната роля. Но вие ми казахте...
-Това е страхотна идея!-прекъсна ме той.
-Ама как ще е страхотна. Вие сам казахте, че...
-Да, но това е идеален начин да изпиташ възможностите си и да покажеш, че можеш да работиш в екип.-обясни ми той като ме прекъсна за втори път.
-А решихте ли какво ще танцувате?-попита той.
-Обмислихме да е нещо като мюзикъл...-казах тихо засрамена от собствената си идея. Мюзикъл, добре, но не знаех как точно да го направим.
-Добре.-каза той и нещо просветна в очите му.-А ще викате ли някой от по-големите във вашия отбор?-попита той.
-Само тя познава някой от по-големите.-каза едно момиче и кимна към мен.
-Обясних ви вече, че той ще е зает и няма време за нас.-оправдах се. Всъщност нещата бяха много по-сложни, но нямаше начин да им кажа. Сама се обвинявах за случилото се с мен и Taemin, а какво ли оставаше, ако кажех на някой друг. Само като си представях как го молех да ми помогне ми се струваше като кошмар. Макар той да беше отхвърления, аз също още бях в неудобна ситуация и не можех да го погледна без да видя болката в очите му.
-Това не е проблем. Ако се включи ще го изключа от заниманията му в момента и ще му дам добра оценка.-каза лектора и всички ме погледнаха умолително. Явно вече нямаше начин да се измъкна.

-Ще го помолиш ли?-попитах Jonghyun по-късно през деня. И двамата бяхме в стаята ми и седяхме на земята. Бях му обяснила ситуацията и помолих дискретно да му намекне без да каже, че аз съм го накарала.
-Няма ли да е по-добре сама да го питаш?-попита той.-Ти винаги си казвала, че искаш сама да се справиш със ситуацията.
-Не знам дали ще се съгласи.-казах и оставих главата ми да кимне. Беше ми неудобно като цяло да говоря за Taemin с Jonghyun, по обясними причини, но той изглежда го приемаше добре сякаш имаше опит в това. Това само ме накара да се притеснявам, че може би той използва актьорството си добито след много години пред камерите, а вътрешно не може да прости на мен или на приятеля си.
За момент просто мълчахме осъзнавайки безизходицата на ситуацията ми. Трябваше да се справя сама, а това ми се струваше невъзможно.
-А! Това не е ли мое?-попита той и се изправи. Погледнах го как отива до бюрото ми и взима кучето, което сам бе нарисувал.
-А, бях забравила за Hyunie.-казах и се затичах към него.-Когато осъзнах, че е в мен не исках да те виждам и нямаше как да ти го върна.-признах си и мислено се зашлевих, че го казах.
-Hyunie?-попита той игнорирайки останалите ми думи.
-Ами... На собственика...-опитах се да обясня, но се спрях преди да кажа друго нещо, от което да се засрамя.
-Кръстила си го на мен?-попита той. Не намерих думите, с които да се оправдая и просто кимнах.-Мила.-прошепна той и ме прегърна силно.-Мислиш като мен. Кръстих зайчето Soomi и тя винаги ми напомня на теб.-каза той и ме целуна нежно. Отдръпна се само за малко, за да ме погледне в очите и да отмести кичур коса преди да ме целуне отново, този път с повече страст. Осъзнавах къде се намирахме и с големи усилия се накарах да се отдръпнем преди той да поиска повече. Не биваше, не беше редно - повтарях си.
-Какво?-попита той недоволно.
-Н-нищо. Просто...-опитах се да се оправдая.
-Не си готова?-попита той. Аз погледнах надолу и кимнах изчервена.
-Няма нищо. Мога да чакам.-усмихна ми се той с онази незабравима усмивка, която ме караше да остана без дъх. Можеше ли наистина?

Lucky 8 - 3

III

Час преди срещата бях толкова паникьосана, че за малко да забравя книгите си.
Чудех се какво да нося, какво да кажа. Дори дали да го прегърна като се срещнем!? Така правех с моите приятелки, но Ricky беше момче и не исках да се получи неудобна ситуация.
В крайна сметка се спрях на синя карирана пола, черна блуза с къс ръкав, дълги чорапи и маратонки в синьо и черно. Сложих книгите си в малка черна раничка и отпраших навън преди да закъснея.
Срещата беше пред библиотеката. Понеже живеехме в малък град, а в България това означаваше, че човек трудно можеше да закъснее с повече от половин час, закъснях само с две минути, но така или иначе Ricky ме беше изпреварил. Той ме чакаше с топла усмивка и това ми помогна да забравя тревогите си.
-Браво. Мислех си, че ще те чакам много повече.-призна си той и заедно се качихме в отдела за възрастни, докато отдела за деца беше на първия етаж.
Когато върнахме книгите, които бяхме взели, започнахме да разглеждаме какво имаше по рафтовете. Ricky почти веднага избра две книги и започна да ме чака.
-Да помогна ли?-попита той. Тогава забелязах, че носеше очилата си. Носеше ги само когато четеше. Също като него и аз носех очила за четене или когато бях пред компютъра.
-Няма да е зле. Много време ми отнема, за да избера книга.-признах си с усмивка.
-Какви книги обичаш да четеш?-попита той.
-Ох, всичко. В момента търся приключенска, или нещо с фантастика или криминале...
-Ето.-даде ми той една книга като ме прекъсна.-Има всичко, което търсиш.
-Охо! Бърз си.-засмях се.
-Изчел съм много книги.-обясни Ricky.
След като записахме книгите двамата и излязохме от библиотеката, си купихме сладолед. Започнахме да се разхождаме без особена посока. Целта на излизането ни беше изпълнена и спокойно можехме да си поговорим докато се разхождахме из парка.
-Ето нещо, което не знаеш.-започна Ricky.-Истинското ми име е Changhyun, корейско е, но като малък съучениците ми ми измислиха по-американско име и така си остана.-каза той. Изненадах се и ми се прииска да потъна в земята от срам, защото не знаех истинското му име.-А твоето име? Много е необичайно.-попита той.
-Финландско е.-обясних.-Аз съм с финландска кръв, но се преместих тук когато бях на 8. Това ме подсети. Как... ъм...-замислих се. Как точно трябваше да формулирам въпроса си? А и се притеснявах, че може да го обидя по някакъв начин.-Как дойдохте на земята? Познавам Hongki от както беше на на 6...
-Като нормалните хора.-засмя се той.-Но още от раждането ни знаехме един за друг и за силите ни.
-Трудно ли е?-попитах.
-Кое?-попит той. Преди да се поясня седнах на една скамейка и той ме последва.
-Да знаеш, че си ангел и, че бъдещето ти не е да станеш велик писател, например, а да...-спрях се, защото осъзнах, че не знаех защо са на земята.
-Да се борим със злото. Нашата богиня преди милиони години изгуби повода и прати нас, за да вършим добро на земята. И не е никак трудно. Това е смисълът на живота ни. Както един човек иска да стане писател, така ние искаме да вършим "божията работа" на земята.-каза Ricky, или по-точно Changhyun, и се засмя леко.
-Changhyun искам да те попитам нещо.-започнах и погледнах настрани.-Аз... аз също ли съм ангел, като вас, или съм обикновен човек?-попитах.
-Не знам.-отговори честно той.-Не си се появила със знания за нас, нито имаш сили, за които да знаем. Но нещата ще покажат след време.-аз кимнах и преглътнах силно. Притеснявах се какво би било моето бъдеще сега.-Страхуваш ли се?-попита той.
-Аз...
В същия момент се чу женски писък някъде наблизо и двамата се затичахме към мястото където ни се стори, че чухме писъка. Стигнахме фонтана, от където избяга една жена. Наоколо беше празно като в гробище, което беше прекалено плашещо.
Двамата видяхме едно огромно черно куче на няколко крачки далеч от нас. Това куче не беше обикновено, то имаше огромни червени очи, големи, остри, оголени зъби и нокти.
-Какво е това?!-попитах изплашена.
-Демон.-отговори Changhyun.-Най-често се борим срещу демони. Спокойно, той е от по-нисък ранг.-обясни бързо той и за миг светлина го обгърна целия и когато тя изчезна той беше в същите сини дрехи, с които го видях онзи ден до изоставеното крило на училище, а красивите му сини крила бяха разперени сякаш копнееха за свобода от много време.-Все пак стой на страна. Трябва да се справим бързо с демона преди някой да ни види.
Changhyun отлетя високо, но не и над дърветата и с няколко движения на ръцете му водата от фонтана се издигна пред него под формата на малки сфери. След като той сви ръката си в юмрук водата замръзна и един широк размах на ръката му запрати леда върху демона. Той успя да ме забележи на време и бързо и ловко се измъкна от обстрела скачайки върху мен. Събори ме на земята и ме прикова здраво без да ми даде шанс да се измъкна. Дадох на паниката ми да ме обгърне и извиках стиснала силно очи.
Зачаках нещо да се случи, но това нещо така и не дойде. Когато отворих очи осъзнах, че лежах на земята, а Changhyun беше клекнал до мен с много изплашено изражение.
-Добре ли си?-попита той.
-Да. Какво стана?-попитах, но преди дори да си довърша изречението Changhyun ме прегърна силно.
-Слава на богинята! Благодаря ти богиньо.-зарадва се той и ме пусна.-Момчетата щяха да ме убият, ако нещо се беше случило с теб.-каза той.
-Добре съм.-усмихнах му се. Беше много забавен когато паниката беше изписана на лицето му. Минути по-късно бяхме почти до дома ми.
-Не е нужно да ме изпращаш до нас.-казах.
-Не е хубаво момиче да се разхожда само вечер по празните улици.-отвърна той.
-И не беше нужно да ми даваш якето си.-продължих. Changhyun ми беше дал якето си, защото не си бях взела моето.
-Няма да те оставя да замръзнеш.-усмихна ми се той когато стигнахме пред къщата ми.
-Е, до тук съм.-усмихнах се и аз и зачаках. После се усетих и свалих якето от раменете си.-Заповядай.-казах като му го върнах. Тогава забелязах нещо друго.-О, почакай.-казах и извадих кърпичка от джоба си.-Имаш нещо на лицето.-засмях се и нежно почистих бузата ми. Предполагам е пръст от битката с демона. Той ме погледна изненадано, но ме остави да почистя бузата му без да каже нищо.-Е, аз ще се прибирам. Благодаря за разходката.-казах и го прегърнах без да го бях планирала. Просто се случи. Changhyun се изненада, но после също ме прегърна и ме целуна по челото.
-До утре.-каза той когато се разделихме.

Lucky 8 - 2

II

-Какво правиш тук?-попита ме Taemin. Аз въздъхнах и се изправих. Изтупах се от пръстта и листата и отидох до момчетата. Зад мен вървеше Taemin.
-Колко точно видя?-попита Ricky.
-И нищо да не съм видяла и сега има какво да се види.-казах им. Те се погледнаха и без да продумат всички направиха едно и също - сложиха дясната си ръка свита в юмрук върху сърцата си, после ги обгърна светлина, изчезна заедно с крилата им и отново бяха в униформите си.-Видях всичко.-отговорих.-И искам обяснение.-огледах се и видях как тъмнината, която беше обградила мястото да изчезва. Изненадващо реагирах на ситуацията много хладнокръвно. Може би все още се чудех дали не сънувам.
Hyunjoong въздъхна и се усмихна мило. Една от онези усмивки, които разтуптяваха сърцата на момичетата от училище.
-Ние сме ангели.-отговори той.
-Въпреки, че е малко странно да се каже това за Taekwoon...-ухили се Taemin. Leo само изръмжа без дори да го погледне.
-Не се дръж така с брат си, hyung.-каза му Hongki.
-Той е прав Taemin.-каза Ricky.-Сега имаме големи проблеми.
-Аз няма да кажа.-казах им спокойно.-Пък и кой ще ми повярва.-допълних.
-Все пак трябва да сме сигурни.-каза Ricky.-Съжалявам, но ще трябва да ти изтрием паметта.
-А, не, не, не, не!-извиках. Започнах да треперя. Не можех да оставя някой да си играе с паметта ми.-Моля ви, не.-започнах да се моля.
-Taekwoon, моля те.-обърна се Ricky към Leo.
Leo тръгна към мен. Аз започнах да отстъпвам назад със сълзи по бузите. Не можеше ли да се споразумеем? Трябваше да има и друг начин. Не можех да се оставя в ръцете му, защото още вярвах на слуховете за него. Без да гледам къде отивам се спънах в нещо и паднах на земята, но продължих да пълзя назад докато не стигнах храстите и нямаше как да се измъкна. Бях в капан.
Leo въздъхна и седна до мен. Прегърна ме и започна да гали косата ми.
-Ш-ш.-успокояваше ме той с нежен и тих глас, който само аз чувах.-Ще мине бързо и няма да усетиш нищо.-каза той. Изглежда той наистина беше ангел защото бързо ме успокои. Усетих аромата му, а с комбинацията в гласа му ми се стори толкова приятно, че бих заспала в ръцете му. Как успя да спечели толкова бързо доверието ми? Leo сложи ръцете си на главата ми и те засветиха с бяла светлина. Той затвори очи, но бързо ги отвори.
-Е?-попита Hyunjoong.
-Нищо.-каза Leo.
-Как така?-попита Taemin.
-Не ми позволява.-отговори Leo.
"Чакай, обърках се." помислих си. Не можех да разбера нищо от това, което казваха.
-Тя ли?-попита Zico.
-Не тя. Знаеш кой.-отговори Leo. "Съвсем се обърках..."
-Тогава?-попита Hyunjoong.
-Ще чакаме знак.-каза Taekwoon и ми се усмихна.-Явно тя те обича.-каза той и ме целуна по челото нежно преди да стане. Целуна ме? Jung Taekwoon ме целуна по челото?!
Изглежда този факт ме беше изненадал повече от всичко видян този ден. Ангелите, дракона, който изчезна или се разпадна, магиите и останалото... Единствено това ме изненада до такава степен, че да осъзная реалността на ситуацията.
-А? Коя е тя?-попитах. Опитах се да поставя мислите си в прав ред, защото ми се струваше невъзможно да разбера какво се случва сама.
-Богинята. Тази, която ни прати на земята. Тази, която е създала всичко.-отговори Leo.
-Значи бог е жена?-ухилих се.

Вечерта имах странен сън. Стоях на една поляна, а пред мен стоеше фигура на жена обгърната в светлина. Не. Самата тя беше светлината. Не можех да видя черти, но някак си вече знаех какво виждам.
-Коя си ти?-попитах, но ми се струваше, че вече знаех отговора.
-Аз съм твоята богиня.-отвърна тя с нежен глас.-Днес разбра за моите деца. От много време се опитвах да ви събера. Те имат нужда от водач, долу на земята.
-Аз ли ще ги водя?-попитах я.
-Точно така.-отговори тя.-Но е време да тръгвам.
-Почакай! Имам да те питам толкова много неща.-казах-Какъв е смисъла на живота? Защо умираме? Има ли...
-Отговори на тези неща ще откриеш сама с времето. Връщам те обратно и ще те пазя. Грижи се за момчетата.
И с това чух телефонът си да звъни. Бързо вдигнах и разбрах, че е Hongki.
-Какво? Закъснявам ли?-попитах бързо.
-Не, има време. Обаждам ти се да не закъснеем.-отвърна бодро той. Винаги беше ведър и усмихнат, дори рано сутрин. Преди не разбирах как събира тази енергия, докато на една екскурзия със семействата ни не разбрах колко дълбоко можеше да спи.
-ОК. Затварям...
-Почакай.-спря ме той.-Имаше ли сън... С нея?-попита той.
-Да.-отговорих и му затворих.
Полових час по-късна излязох от вкъщи и Hongki ме чакаше пред портата и двамата тръгнахме към училище в мълчание.
-Тя какво ти каза?-попитах го най-накрая.
-Не много. Само, че иска ти да ни водиш.-отговори той.
Когато стигнахме входа на училището се изненадах когато видях останалите ангели да ни чакат. Всички до един със сериозни изражения. За момент се зачудих какво ли биха казали останалите от училището, но изглежда не минаваха много и повечето бяха прекалено сънливи, за да забележат необичайно събралата се група.
Не си казахме много. Всеки каза за съня си с Богинята, а после без да си кажем и дума се разделихме, всеки по стаята си. Когато седнах на стола стола си до мен седна и Ricky. Той извади книга то чантата си и я сложи на чина ми.
-Ето тази книга ще ти хареса.-каза той и аз му се усмихнах.
-Благодаря.-казах. Ricky също се усмихна. След онази случка той беше първият, който се опитваше да се сближи и да завърже нормален разговор с мен. Това, че ми даде книга значеше много за мен, защото книгите играеха почти главна роля в живота му. Също така той за първи път от много време не беше с поглед в някоя книга, а очите му гледаха право в моите.
-Хей, днес ще излизам да върна книгите в градската библиотека. Искаш ли да дойдеш с мен?-попитах. Знаех колко глупаво изглеждаше, но това беше единственото нещо, което ми дойде на ума. А и нямаше шанс той да не се съгласи. Не бях сигурна дали щеше да се съгласи да отиде на кино, например.-После може да се разходим...-предложих.
-Това ще бъде страхотно.-усмихна се той.

Lucky 8 - 1

I

Събудих се осъзнах, че закъснявам отново за училище. Извиках от изненада когато разбрах, че имах дами 10 минути, за да се оправя и да бъда в класната стая.
Бързо започнах да сресвам дългата си розова коса, после се преоблякох в униформата си (карирана червена пола, бяла риза и черно сако, което рядко носех) и докато слизах по стълбите и се обувах си мих зъбите.

Оставих четката си за зъби в чашката над чекмеджетата (стоеше само за мен за случаите когато закъснявах, сами разбирате, че закъснявах често). И изтичах навън.
Секунди отново се върнах вкъщи.
-Мамо! Пари!-извиках и, за да ме чуе на горния етаж.
-До чашата са.-каза тя от кухнята. Явно бях сбъркала. Видях парите, взех ги и опраших отново към даскало.
Въпреки опитите ми да не закъснея не успях да отида на училище на време.
-Хейни, отново закъсняваш!-скара ми се госпожата.
-Съжалявам, госпожо.-извиних се с поглед забит в пода.
Чух как някой момчета се подхилваха в стаята. Погледнах ги злобно. Винаги ми се присмиваха. Сякаш си нямаха друга работа. Бях в 10 клас и се познавах с две от момчетата вече 3 години - Jiho (или Zico, както всички му викаха) и Hyunseung. Познавах Taemin от 5 клас.
Zico имаше руса къса коса и кафяви очи. Той беше луд, но в добрия смисъл на думата. Разказваше шеги, правеше се на глупак, за да забавлява всички. Все пак беше добър и мил, но не много разумен.
Hyunseung имаше дълга кафява коса, която често криеше очите му, понеже беше много срамежлив.
Taemin имаше червена коса и тъмно кафяви очи. Той беше труден за описване, понякога имаше самочувствие за двама , беше атлетичен (двамата с Hyunseung често се състезаваха на каквото и да е), но беше добър човек. Понякога просто ме изнервяше.
Седнах на мястото си сърдита на момчетата, защото не спираха да ми се присмиват, че закъснявам.
-Остави ги. Те просто се чудят какво да правят.-каза ми Ricky, който стоеше на чина до мен отново с книга в ръка.
Ricky имаше синя коса и дълбоки мили очи. Той беше много добър, но хората трудно разбираха, защото той винаги беше със забит нос в някоя книга.
-Знам, но понякога не се търпят.-отговорих му с лека усмивка. Дори когато говореше с мен той гледаше към книгата си. Чудех се дали е срамежлив или просто беше безразличен към света извън книгите му.
След часът при мен в стаята дойде Hongki. Мой приятел от много време. Мисля, че бях на 8 когато се запознахме когато се преместих до тях. Сега той е 8 клас.
Hongki имаше руса коса и светли очи. Той сякаш винаги сияеше и беше най-милото момче, което познавах.
-Какво стана, нуна? Днес закъсня ли?-попита той като седна до мен.
-Да.-Въздъхнах.
-Казах ти, че трябва да ходим задно на училище. Щях да ти звъня когато се успиваш.-каза той.
-Знам, знам.-въздъхнах отново.-Мислех си, че няма да имам нужда от помощ, а и нали може заради мен да закъснееш и ти? Но щом настояваш...-усмихнах му се.
-Супер.-зарадва се той.-Утре ще те чакам в 6:30.-В същия момент звънеца би.-Ох, трябва да тръгвам.-каза той и отпраши като светкавица.-Чао!-извика той като излезе от стаята.
В голямото междучасие, както винаги, тръгнах към магазина до даскало. По пътя видях Daehyun. Скоро се запознахме когато без да искам се блъснах в него.
-Здравей.-поздрави той.
-Здрасти.-поздравих и аз. Аз продължих пътя си, защото нямаше време, а и с двамата не си говорехме много.
Daehyun имаше странното излъчване на "Малкият принц". Нали се сещате за книгата? Имаше сребриста коса и тъмни очи като нощта. Беше от 9 клас, но изглеждаше много по-малък. Daehyun беше мил и добър, а каквото разбрах когато си говорехме беше, че обичаше да чете и да се учи. Беше, както се казва, дете на науката.
Продължих си пътя и каквато съм разсеяна се блъснах в едно момче от 11 клас. От цялото даскало точно на Leo ли трябваше да попадна?! Всички го наричаха така, но истинското му име беше Taekwoon. Той имаше черна коса и същия чифт очи. Той винаги носеше черно и се носеха слухове, че умеел черна магия и какво ли не. А и той не помагаше за да изчисти името си. Гледаше злобно всички и не обелваше и дума.
-Извинявай.-казах и леко се усмихнах, но Leo само си продължи пътя без да каже нищо.
Продължих и аз и едва преминах през тълпата от момичета събрали се до вратата. В средата на откачените пищящи момичета беше Kim Hyunjoong. Hyunjoong беше класиран в сърцата на всички момичета от училище като най-хубавото момче на света. Което обясняваше защо винаги беше обграден от момичета.
Hyunjoong имаше дълга коса, която понякога вързваше на опашка. Правата му коса беше толкова лека, че при най-лекия вятър тя се вееше като воал. Това, което разбрах за него е, че е вятърничав и че е разсеян. Сама аз съм виждала как си сменя настоението от самолюбив егоист към мил и добър кавалер. Разбира се, че момичетата игнорираха лошите му черти. За тях съществуваха само добрите и го идолизираха.

Когато си купих закуска се върнах към училище. Само, че нещо интересно ме накара първо да видя какво има зад изоставеното крило на даскало.
Изненадох се на това, което видях.
8 същества, които приличаха на хора се биеха с нещо голямо колкото сградата и приличаше на черен дракон.
Първото нещо, което помислих беше, че тези същества бяха от моето училище. Те бяха Taemin, Hyungjoong, Hyunseung, Ricky, Daehyun, Hongki, Zico и Тaekwoon. Момчета, които трудно ще видиш в една група.
Taemin имаше странни червени дрехи като от средновековието и червени крила като на гълъб. Точно както рисуваха крилата на ангелите. Изглеждаше сякаш той командва огъня да се бори с дракона. Hyunjoong имаше подобни дрехи, но в бяло и бели крила. Изненадващо той контролираше вятъра около дракона. Hyunseung имаше дрехи в кафяво и зелено. Крилата му бяха зелени като пролетна трева. Дори той имаше някаква способност, която му позволяваше да командва растенията, които се бяха увили около краката на дракона и го придържаха към земята. Ricky имаше сини дрехи и същия цвят крила. Той контролираше водата, която пълзеше по дракона и замръзваше. Daehyun имаше сребристо бели дрехи и крила. Той летеше около дракона и помагаше на другите като казваше на  другите къде да концентрираше най-много силата си. Казваше, че няма Луна и е безсилен. Hongki носеше дрехи в жълто и бяло и имаше светло жълти крила, които светеха, а връхчетата на перата бяха бели. Той разсейваше дракона като летеше около него. Сякаш привличаше най-много вниманието на дракона като светеше като светулка. Zico имаше златисто жълти дрехи и същият чифт крила. Той долетя до Leo, който имаше черни дрехи и крила и двамата започнаха да си говорят. После Zico извика на останалите, че ще направи заедно с Leo магия, с която никой да не ги види. Слънцето щяло да отрази друга част на поляната докато мрака ги покрие. Така двамата с Leo започнаха да говорят на странен език и аз бързо се скрих в един от храстите, за да видя какво ще се случи по-нататък докато стената от мрак ни обви.
Не мина много когато дракона стовари на земята и се превърна в прах. Бях толкова изненадана от случилото се, че не успях да помръдна от мястото си. Не разбирах какво се случва. Да не би все още да спя в някой от часовете?
Не, определено беше реалност. Десният ми крак се беше схванал до непоносима болка. Нямаше как и трябваше да преместя тежестта на другия крак. И каквато съм непохватна се опрях на храста и той зашумоля прекалено силно.
Момчетата долетяха един до друг, но май не се усетиха.
-Тук има някой.-каза Leo. Но, грешах.
-Какви ги говориш?-попита Hyunseung.
-Ето там.-кимна към мен Leo.
В същия момент до мен долетя Taemin и когато се усетих вече беше зад мен.
-Хейни?!-изненада се той.

Lucky 8

В началото един бог създал всичко, което виждаш. Земята и небето, морето и реките, животните и хората. Той контролирал всичко, можел да даде много на един човек, но можел и да му го отнеме.

Но този бог изпуснал повода и всичко излязло извън контрол. Той не искал да остави лошите ненаказани и пратил ангели на земята. Там те вършили неговата работа.
Ангелите били 8. Всеки един от тях управлявал някакъв елемент. Огън, вода, земя, въздух, Луна, Слънце, светлина и мрак били техните сили.

Dancing with your heart 2 - 1

1

Погледнах огледалото на стената. Това, което Jonghyuh и Dongho бяха счупили когато се биха. Пукнатината все така седеше, но стоеше бележка, на която пишеше, че ще я поправят на следващия ден и залата ще е затворена. Това означаваше ли, че собственика на залата ще е там?
Много ми беше любопитно как изглежда. Представях си го като сбръчкан старец, който няма желанието да стои в залата и за това идва само за да я заключи и отключи. Но пък беше мил. Когато поисках той ми осигури шкафче, а когато счупих огледалото той не дойде да ми се кара.
-Да тръгваме.-каза Jongin на вратата.-Ще закъснеем.
-Идвам, Jongin.-казах му и се затичах към вратата.
-Оппа.-каза той сериозно и аз се засмях.-Колко пъти да ти повтарям.
-Не искам да ти казвам така.-ухилих му се и се затичах към изхода.
-Маниери!-извика той след мен, но не можа да ме накара да спра.
Оказа се, че той и Taemin учат в същия университет и не ми бяха казали нарочно, за да ме изненадат.
-Атакааа!-извика той след мен и преди да разбера какво става той ме прегърна силно и започна да ме гъделичка.
-Неее! Спри!-казах през смеха си.
-Кажи златната душичка.-каза той без да спре.
-Моля?-пошегувах се.
-Не тази.-каза той и ме обърна, за да го видя. Беше се ухилил злобно и разбрах, че няма да ме пусне, ако не кажа каквото искаше.
-Оппа.-казах почти без дъх.-Оппа, моля те, спри!
Той ме пусна и аз едва не паднах на земята. Започнах да си поемам дълбоко дъх и го погледнах злобно.-Мразя те. Оппа.-казах натъртвайки на желаната от него думичка.
-Знам, и аз те обичам.-усмихна ми се той и сложи ръка на раменете ми.
-Не казах това.-измънках.
-Хайде да тръгваме, че да не закъснеем.-каза той и тръгна към университета без да ме пуска.
-Taemin оппа там ли ще е?-попитах.
-Да.-отвърна той.
-Дали още ми се сърди? На нова година не изглеждаше толкова много сърдит.-казах.
-Това ме подсети. Защо направи плакат на него, но не и на мен?-попита той и ме погледна шеговито.
-Знаеш много добре, че го направих за извинение.-казах му и го сръчках леко с лакът в ребрата. Но не го отдръпнах. Харесваше ми да усещам аромата и топлината му без да си мисля, че той може да поиска нещо повече. Това беше приятелството, подобно на това, което имах с момчетата от NU'EST.
Двора на университета беше пълен. За първи път го виждах по такъв начин. Когато доближихме Jongin пусна ръката от раменете ми, защото щеше да стане скандал, но не се отдръпна както си помислех, че ще направи. Много хора се обърнаха към нас и започнаха най-нахално да снимат.
Двамата се разходихме из тълпата и скоро намерихме Taemin и останалите от SHINee на уреденото място.
-Защо снимат толкова много?-попитах притеснена опитвайки се да скрия лицето си под шала увит около врата ми.
-Ще трябва да свикнеш.-каза ми Jonghyun с усмивка, която казваше всичко, което си мислеше. "Какво щях да направя с теб, ако бяхме сами...". Изчервих се и погледнах настрани.
Kibum дойде до мен и ме потупа по рамото.
-Купих ти цветя за поздравления, но ще ти ги дам по-късно.-каза тихо той и се усмихна.
-Цветя ли?-попитах изненадано.
-Да, рози. Знам, че ги обичаш.-отговори той и корема ми се сви. Може би, защото не бях закусвала, а отидох в залата, за да потанцувам преди откриването на учебната година.-От всички от групата е.-допълни той.
-О.-казах.-Благодаря.-усмихнах се. Някак си се почувствах разочарована, но защо ли?

Скоро откриването започна и всички се преместихме в голямата зала. Независимо, че беше забранено снимането, поне 40 телефона бяха обърнати към нас и ми се прииска да потъна в дън земя.
-Потърпи.-прошепна ми с усмивка Jonghyun без да ме погледне. После премести ръката си като нежно докосна моята за кратко без никой да види.
А защо момчетата от SHINee бяха там така и не разбрах. Имаше и други родители в залата, но не ми беше неприятно. Просто... Неудобно.
-Внимавай да не ни видят.-прошепнах.
-Имам опит в това, не се притеснявай.-ухили се той гледайки към директора, който казваше речта си.-Обичам те.-прошепна той и се изчервих.
-И аз.-промълвих съвсем тихо.

Когато церемонията свърши излязохме от залата и в коридора се разделихме с момчетата много бързо. Nu'est не дойдоха да ме изпратят, защото те бяха заети и предната вечер ми устроиха купон в общежитието им.
-Тук ще трябва да се разделим.-казах на Jongin и Taemin когато останахме само тримата.
-Може да се видим след лекциите.-усмихна ми се Jongin-О, и това са цветята, които Shinee са ти купили.-каза той и ми даде букет с цветя.-Нямаха време да ти го дадат.
-Какво да ги правя сега.-попитах, но се ухилих като видях букета с бели рози.
-Аз не ти купих. Извинявай.-извини се той и погледна към красивия букет виновно.
-О, няма проблем.-усмихнах му се.-Аз също не се сетих да ви купя. Ще се видим после, нали?
-Иска ли питане?-ухили се и Jongin.
-Добре тогава. Чао.-ухилих им се и махнах преди да си тръгна. Taemin така и не ми проговори, но поне не бягаше от мен както преди.

-След 3 месеца ще се състезавате по групи.-започна веднага щом влезе в залата лектора по театрално изкуство.-Групите вече са избрани на база на описанията, които сте получили по време на кандидатстването, а оценките ви ще бъдат 25% от оценката ви в края на семестъра.-той говореше много бързо и сериозно и едва успях да разбера какво говори. Ама за къде бързаше?-Групата с най-много добри отзиви ще получи възможността да се конкурира с най-добрата група от по-горния курс. Група 4 има един човек по-малко, за това може да избере който си поиска от по-горните курсове, за да им помогне, но не и от следващия, защото ще се състезавате точно с него. Ще изброя членовете на всяка една група. Група 1:...-започна да изброява имената той. Но не си чух името. Нито във втора група, или в трета.-Тези, които не си чуха имената са от 4 група. Има ли въпроси?-попита той и едно момиче вдигна ръката си.
-Не е ли нечестно да се състезаваме срещу по-горен курс?-попита тя.
-Състезанието е по-скоро състезание за въображението. Ако го нямаш няма да го научиш.-отговори той.
-Няма ли да вземем някакви уроци преди това.-попита тя отново.
-Да, но те са само по теория. Имате зали на разположение 24 часа, където можете да тренирате и да измислите хореографията.
Друго момче вдигна ръка и лектора кимна към него, за да отговори.
-Няма ли да ни помогнете с хореографията? Все още не сме учили за хореография.-попита момчето.
-Не. Вие би трябвало само да се справите. Показали сте добри знания за хореографията по време на изпита и за това сте тук. А и винаги можете да ползвате хореографията на  известна песен. Въпросът е как ще я използвате.-каза той и седна на стола си.-Още въпроси?
-По какъв критерий сте събрали отборите?-попита едно момче без да вдигне ръка. Лектора го изгледа лошо, но не спомена ръката му.
-По характер в танците. Група 1 са тези със самочувствието и характера, но не сте толкова добри в  танците. Група 2 имате таланта, но не и характера. Група 3 са добри в отбор, но не биха могли да блеснат сами. А група 4...-каза той и ме погледна в очите. Чак тогава го познах като един от изпитващите на изпита за кандидатстване.-Те имат талант, хъс и самочувствие. Но не могат да работят в екип.
Не мога? Не мога! Това бяха думите, които ме сринаха. О, да вярвах го. Единствената причина беше, защото никога не бях танцувала с някого. Но това означаваше ли, че никога нямаше да дебютирам, защото за да си в група трябва да имаш умението, което аз нямах.
Трябваше да попитам лектора, защото не знаех какво да правя. Наистина ли нямах това умение? И как въобще разбраха. Човек не може да разбере това нещо само от един танц!
-И-извинете.-попитах след като лекцията свърши и останалите започнаха да си тръгват. Отидох до лектора и се опитах да спра да заеквам.-Как разбрахте, че не мога да работя в екип?-попитах.
-При теб е лесно. Останалите от групата имат свой стил и ритъм, но ако трябва да работят в екип не биха влезли в ритъма на другите. Вие сте същата, но по друг начин. Бихте заслепили останалите, а това не е отборна работа.-обясни ми той.
-Не разбирам.-признах си.
-Танца ти беше страхотен. Но беше изпълнен прекалено добре. В твоите танци няма място за други, защото изпълваш сцената и засенчваш останалите.
Как така разбраха всичко това с един танц? Не разбирах какво можеше да каже един мой танц. Та и нали аз направих хореографията на Taemin, Kai и Yunho на нова година?
Но наистина нямам умението да работя с други, независимо желанието ми да танцувам с други. Имах единствено желанието да изтанцувам танца на 6 членна група сама. Може би това беше проблема...

-Само това ли ти каза?-попита ме Jongin по пътя обратно.
-Да.-отговорих.-Ама не разбирам как така от нищото...
-Остави това. Защо ти е казал такива неща. Ти си танцувала с нас...-прекъсна ме Jongin.
-Ама как така ще го оставя?-прекъснах го.
-Това става всяка година. Не е нищо ново.-каза най-накрая Taemin.
-Наистина?-попитах изненадана.
-Да. И аз като теб бях в последната група, но след дълга работа с други започваш да свикваш. Но да се върнем на по-важното. Според мен имаш уменията да танцуваш в група...
-Според мен е прав.-каза Taemin и забърза темпото слагайки край на темата.
-Кой ще помолиш да дойде в групата ти?-попита Jongin.
-Не знам...-отговорих.
-Можеш да помолиш...-предложи той и кимна към сърдития ни приятел, който вървеше няколко крачки по-напред.
-Ти чуваш ли се? Няма да се съгласи.-засмях се горчиво.
-Не се притеснявай. Ще намерите някой.-окуражи ме той с усмивка.