(Разбрах прекалено късно кога точно завършват в Корея. Приемете, че завършват в края на годината, защото ще променя прекалено много за да поправя грешката си)
9
Бях на покрива на залата. Лежах на върха на стълбите към котелното, което винаги беше заключено и гледах небето. Този ден беше много топъл и не можах да не му се порадвам. Беше минало седмица и ме бяха изписали от болницата. Макар, че трябваше да си почивам все някой беше с мен. Kibum идваше всеки ден, носеше ми цветя и ги слагаше във ваза. До края на седмицата имаше букет с цветя във всеки ъгъл на стаята.
Оставих ръката си да виси от стълбата и въздъхнах. Усмихнах се на слънцето и притворих очи. Нещо погъделичка пръста ми и аз мигновено вдигнах ръката си да видя в случай, че някоя буболечка ме бе налазила. Само, че нямаше нищо на ръката ми. Имаше само едно малко детско пръстенче на малкия ми пръст. Беше пластмасово с жълта халка имитираща злато и малко розово сърце. Погледнах надолу очаквайки да видя някой от приятелите си, но видях ухиления Jonghyun. Намръщих се и скочих до него.
-Какво правиш тук?-попитах го.
-Искам да ти се извиня.-усмихна ми се той тъжно.
-С награда от царевични пръчици?-попитах и той показа своята ръка, където стигайки само до половината на малкия му пръст имаше друго малко пръстенче жълто със синьо сърчице.
-Пазя ги от съвсем малък.-обясни той.-Това е моето обещание към теб.
-Какво? Това детско пръстенче?-попитах изненадано и опънах малкия си пръст поглеждайки пръстена. Тогава Jonghyun хвана и заключи пръста ми с неговия и се ухили.
-Как така ще насилваш някой да обещава нещо.-намръщих се, но вътрешно пеех от радост.
-И това ми е достатъчно.-каза той и ме целуна карайки ме да почувствам фойерверки по цялото си тяло. Той вложи всичката си любов в тази малка целувка и ми се поиска да не бях толкова лоша с него.
Но той скоро се отдръпна и ми намигна.
-Ще ме чакаш, нали?-попита той.
-Но...-опитах се да кажа, но той си тръгна оставяйки ме сама на покрива.-Но аз не съм обещавала...
Спрях алармата и станах от леглото. Беше време за приема в университета и станах много по-рано от обикновено. Въздъхнах доволно заради съня си. Този път не сънувах неща, които не трябваше. Отидох в банята и се изкъпах. После отворих гардероба ми и избрах дрехите, които ще нося. Черни потник по тялото и клин. Отгоре сложих един много дебел и дълъг пуловер, който стигаше до средата на бедрата ми и си сложих черни кецове. Вързах косата си на висока конска опашка и се спрях пред кучето.
-Пожелай ми късмет, Hyunie.-усмихнах му се наричайки го по името, което му дадох. Реших да го кръстя на собственика му. Тръгнах към вратата и се спрях.-За малко да забравя.-казах, върнах се до Hyunie и взех пластмасовия пръстен пред него.-За късмет.-ухилих се и излязох навън. Не очаквах никой навън, за това се изненадах когато видях Taemin и Jongin да ме чакат.
-Какво правите тук?-попитах ги.
-За кураж.-ухили се Jongin.
-Благодаря ви момчета.-усмихнах им се.
Университета не беше много на далеч, затова само вървяхме до там.
-Какво ще правиш на Коледа?-попита ме Taemin.
-Хм...-замислих се.-Не съм го мислила. Има почти седмица до тогава. Може би ще танцувам в залата.-отговорих му.
-Аха.-каза той и погледна земята. Ама какво беше това? Пак се започва!
-Закусва ли сутринта?-попита ме Jongin.
-Не, нямах време.-отговорих.
-Ама как така!?-скара ми се Taemin.-Знаеш много добре, че трябва да ядеш!
-Знам, но от притеснение не мога да ям. Всичко в стомаха ми е на топка.-казах.-Ще ядем, като свърши.-довърших.
-Ще се поболееш.-каза притеснен Jongin.
-Няма. Аз съм кораво магаре.-ухилих се.
-А кой беше в болница миналата седмица?-попита ме строго Taemin.
-Ами...-казах и млъкнах изчервена. Погледнах сградата на университета и останах с отворена уста.
-Хайде, да не закъснеем.-каза Taemin и ме задърпа към една от сградите.
Влязохме в нея и мигновено се обърнах да си тръгвам, но момчетата ме хванаха и обърнаха. Вътре беше пълно с хора, които се разтягаха. Момичета по трика вдигаха краката си до главите си или правеха перфектни шпагати с каменни изражения. Други пък облечени в дънки и широки тениски танцуваха, заставаха на главите си и се въртяха безкрайно дълго време или заставяха на ръцете си в супер неудобни пози с усмивки на лицата си. Всички до един бяха супер уверени в себе си. Аз от друга страна...
-Не се притеснявай.-каза ми Jongin и отидохме до една жена, за да ми даде номер и да се регистрирам. И аз и дадох диска с песента, на която щях да танцувам.
Номер 904.
-Ще си седя тук цял ден.-казах с насълзени очи.
-Ама да не се разплачеш сега!-скара се Taemin.-Огледай се. Номерата започват от 500.-каза той.-Днес е втория ден.-обясни той.
-Втория?-попитах изненадано.
-Да, започнало е от вчера.-обясни той.-Сега започвай да се разтягаш.-каза той и ме побутна към една скамейка. Аз оставих там раницата си, якето и пуловера и започнах да се разтягам, но се стреснах когато чух гласа на някаква жена. Тя обяви, че започват да приемат ученици. Всеки имаше 10 минути вътре и трябваше да изпълни нещо в рамките на 3 до 6 минути.
Влезе номер 500 и започнах да треперя като лист, все повече и повече докато идваше моя ред.
-Номер 9О4.-обяви жената.
-Не мога, не мога.-започнах и тръгнах към изхода, но момчетата ме хванаха здраво и ме забутаха към вратата.
-Можеш. Ще се справиш.-каза Taemin. Двамата ме бутнаха през двойната врата.
-Късмет.-прошепна Jongin. Те ме бутнаха толкова силно, че загубих равновесие и едва не паднах на земята пред журито. Накрая възстанових баланса си и отидох с котешка походка на обозначеното ми място с тиксо и застанах с кръстосани крака като балерина, само че не си позволих да се излигавя да застана на пръсти, но първо се поклоних на 90 градуса отново като барелина и им се умихнах приятелски напук на намръщените им физиономии.
-Добър ден. Казвам се Lee Soomi, номер 904.-представих се.
-Можете да започнете.-каза жената в средата и мъжът в края на масата диска ми в уредбата.-Кимнете когато сте готови.
Аз си поех дълбоко дъх и се преместих малко по назад. Представих си танца в главата ми и кимнах.
-Вие ли измислихте хореографията.-попита един мъж поглеждайки към листите пред него.
-Точно така.-отговорих.
-Защо искате да учите хореография?-попита жената по средата, очевидно главната, може би дори директора.
-Защото за мен танците са начин на живот. Те са за мен дишането и водата. Танците са единственото нещо, в което се чувствам уверена.-отговорих бавно и отчетливо докато вътре в мен треперех и виках от паника.
-Знаете ли, че ви оценяваме още от влизането ви?-попита друга жена.
-Не.-казах притеснено. Вече започвах да показвам колко съм притеснена.
-Така си и помислих.-каза същата жена и без колебание сложи лист(най-вероятно листа ми за кандидатстване) в една малка купчинка.
-Може да си тръгвате.-каза жената по средата. Аз се поклоних и отново с котешка походка към изхода. Момчетата ме чакаха пред вратата с притеснени изражения. Оставих главата ми да клюмне и тръгнах към скамейката с нещата ни.
-Какво стана?-попитаха двамата едновременно.
-Не ме приеха.-казах.
-Как разбра, резултатите са в края на дена?-попита Jongin.
-Защото се изложих.-отговорих.
-Вярвай поне малко в себе си!-скара ми се Taemin.
-Съмнява ме това да помогне.-отговорих и седнах на скамейката. Бях потна и ми беше горещо, затова само наметнах пуловера си и погледнах земята.
-Нека да отидем да ядем. Обеща ни.-каза Jongin.
-Да, вече мина обяд.-съгласи се Taemin.
-Наблизо има един ресторант, в който храната е хубава и цените са приемливи.-казах и ги заведох в любимия ми ресторант. Те ме разсеяха и се посмяхме добре. Напълних стомаха си и щастлива се върнахме в сградата. Вътре всички чакаха притеснени и едва не им се присмях. Защо да се притеснявам като знам, че няма да ме приемат?
Жената обявяваща кой номер да влезе в залата влезе и всичко млъкна. Наблюдавахме я как залепи списъка с приетите на една дъска и си тръгна. Мигновено всички се скупчиха пред листа и аз ги наблюдавах как някои щастливо подскачаха, други с плач избягваха надалеч. Изчаках тълпата да намали и без да се блъскам проверих за номера си в листа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар