21
-Не!-извика някой на вратата и двамата с Jonghyun погледнахме към вратата. Там стоеше задъхан Dongho гледайки зверски. Веднага погледнах настрани засрамено и скрих гърдите си с ръце.
-Махай се!-извика му Jonghyun.
-Няма!-извика Dongho и затвори вратата.
-Тогава ще продължим без теб.-каза Jonghyun и вкара по-дълбоко пръст в мен карайки ме да извикам.
Чух как Dongho извика и се затича към нас. Издърпа Jonghyun далеч от мен и го блъсна в огледалото пропуквайки го и оставяйки тънка кървава линия на гърба му. Jonghyun не остана по назад и се хвърли върху приятеля ми, събаряйки го на земята и удряйки го с юмруци. Dongho го обърна заставайки върху него, този път той беше този, който налагаше другия. Изправих се и издърпах Baekho хващайки го за яката на блузата му.
-Спрете се!-извиках им.
-Но, нуна. Той само си играе с теб.-оплака се той гледайки ме в очите. Jonghyun се изправи и го погледна злобно.
-Не е вярно. Правиш го само, защото я искаш за себе си.-каза той.
-И защо бих искал това?-попита бясно той.
-Защото я харесваш и искаш да е с теб!-извика Jonghyun готов отново да се бие и Dongho се напрегна.
-Не! Спрете се.-скарах им се.-Jonghyun,-обърнах се към него.- спри да ме ревнуваш от всеки. В момента стоя пред вас без блуза, а ти си единствения, който не откъсна поглед от гърдите ми.Dongho,-обърнах се и към него.- мога сама да се справям. Не е нужно да ме пазиш от всичко, мисля, че говорихме за това.
-Но, нуна... Той е най-лошия избор, който можеш да имаш.-каза той.
-Но ще бъде моя избор.-казах му и се обърнах с гръб към тях. Намерих сутиена си и го сложих. Обърнах се, за да ги погледна и ги хванах да се гледат лошо, но веднага погледнаха настрани. Потърсих и потника си и си сложих и него. Погледнах ги, този път бяха свили юмруци готови да ударят, но когато ги хванах те се отдръпнаха и Dongho дойде до мен. Този път беше по-успокоен, защото бях облечена. Прегърна ме силно и прошепна в ухото ми.
-Помисли за Minki.-каза той. Не трябваше да го казва. Представих си как вместо него Minki ни беше хванал, сълзите в очите му и оплашеното му изражение. Щях да го травмирам до живот, може би никога нямаше да ми се довери.
-Махай се!-извика му Jonghyun.
-Няма!-извика Dongho и затвори вратата.
-Тогава ще продължим без теб.-каза Jonghyun и вкара по-дълбоко пръст в мен карайки ме да извикам.
Чух как Dongho извика и се затича към нас. Издърпа Jonghyun далеч от мен и го блъсна в огледалото пропуквайки го и оставяйки тънка кървава линия на гърба му. Jonghyun не остана по назад и се хвърли върху приятеля ми, събаряйки го на земята и удряйки го с юмруци. Dongho го обърна заставайки върху него, този път той беше този, който налагаше другия. Изправих се и издърпах Baekho хващайки го за яката на блузата му.
-Спрете се!-извиках им.
-Но, нуна. Той само си играе с теб.-оплака се той гледайки ме в очите. Jonghyun се изправи и го погледна злобно.
-Не е вярно. Правиш го само, защото я искаш за себе си.-каза той.
-И защо бих искал това?-попита бясно той.
-Защото я харесваш и искаш да е с теб!-извика Jonghyun готов отново да се бие и Dongho се напрегна.
-Не! Спрете се.-скарах им се.-Jonghyun,-обърнах се към него.- спри да ме ревнуваш от всеки. В момента стоя пред вас без блуза, а ти си единствения, който не откъсна поглед от гърдите ми.Dongho,-обърнах се и към него.- мога сама да се справям. Не е нужно да ме пазиш от всичко, мисля, че говорихме за това.
-Но, нуна... Той е най-лошия избор, който можеш да имаш.-каза той.
-Но ще бъде моя избор.-казах му и се обърнах с гръб към тях. Намерих сутиена си и го сложих. Обърнах се, за да ги погледна и ги хванах да се гледат лошо, но веднага погледнаха настрани. Потърсих и потника си и си сложих и него. Погледнах ги, този път бяха свили юмруци готови да ударят, но когато ги хванах те се отдръпнаха и Dongho дойде до мен. Този път беше по-успокоен, защото бях облечена. Прегърна ме силно и прошепна в ухото ми.
-Помисли за Minki.-каза той. Не трябваше да го казва. Представих си как вместо него Minki ни беше хванал, сълзите в очите му и оплашеното му изражение. Щях да го травмирам до живот, може би никога нямаше да ми се довери.
Отдръпнах се, взех си якето от закачалката и избягах.
Заплаках отново. Можеше ли да съм толкова безразсъдна!? Сама затруднявах живота си толкова много. Бягах, но сълзите ми ми пречеха да виждам. Опитах се да не забавя ход, за да не падна отново, но преди това се блъснах в някой.
-Съжаля...-опитах се да се извиня, но той ме прекъсна.
-Добре ли си?-попита познат глас. Избърсах очите си, за да го видя и го прегърнах.
-Kibum оппа, липсваше ми.-изплаках и той ме прегърна. Вече не му беше толкова неудобно когато го прегръщах, а може просто да ме прегръщаше, защото имах нужда от това.
-Искаш ли да поговорим?-попита той.
-Съмнява ме някога да разкажа на някого за това.-казах му, а гласа ми биши заглушен, защото бях заровила лице в палтото му.
-Както кажеш.-прошепна той и погали косата ми.
Kibum ме заведе в едно малко кафене, в което нямаше почти никакви хора. Седнахме в един забутан ъгъл един срещу друг и той хвана ръцете ми над масата.
-Можеш да ми кажеш каквото си поискаш. Така ще ти олекне.-каза ми той с мек тон. Беше наистина добър приятел.
-Има едно момче... Какво говоря има купчина момчета.-признах си и оставих косата ми да клюмне.-Едно момче си пада по мен, но приятелите ми не го одобряват. От друга страна едно ДРУГО момче също си пада по мен, но му казах, че искам да сме само приятели, но предполагам повече няма да се видим. Приятелите ми не одобриха и него и ми отне много време, за да ги убедя, че не съм с него и, че няма да ги изоставя.-обясних му.
-Както деца не биха приели разведените им родители да си намерят друг.-каза Kibum.
-Точно така.-съгласих се.
-Имам един въпрос.-започна той и стисна ръцете ми.-Защо си с първото момче щом приятелите ти не го одобряват?-попита ме той.
-Не съм с него.-казах и Kibum ме погледна учудено.-Ние сме... Как му казват... Приятели с облаги.-обясних.
-А защо?-попита той.
-Ами...-започнах, но се спрях. Не знаех защо. Не мисля, че беше само, защото той беше известен. Самата аз го отблъсквах, после го придърпвах към себе си и отново всичко се повтаряше.-Не знам.-казах. Не сме говорили за това с Jonghyun от много време. А и ние всъщност не си говорим много.
-Искаш ли да поговорим за това?-попита ми Kibum.
-Не. Ще се справя сама.-усмихнах му се горчиво и той ме погледна с притеснено.
-Сигурна ли си?-попита той и погали опакото на дланта ми с палци карайки ме да настръхна.
-Аз съм голямо момиче, оппа.-казах му.
-Какво ще кажеш за една терапия?-попита той.
-Каква?-попитах любопитно.
-Шопинг терапия.-усмихна се той.
Заплаках отново. Можеше ли да съм толкова безразсъдна!? Сама затруднявах живота си толкова много. Бягах, но сълзите ми ми пречеха да виждам. Опитах се да не забавя ход, за да не падна отново, но преди това се блъснах в някой.
-Съжаля...-опитах се да се извиня, но той ме прекъсна.
-Добре ли си?-попита познат глас. Избърсах очите си, за да го видя и го прегърнах.
-Kibum оппа, липсваше ми.-изплаках и той ме прегърна. Вече не му беше толкова неудобно когато го прегръщах, а може просто да ме прегръщаше, защото имах нужда от това.
-Искаш ли да поговорим?-попита той.
-Съмнява ме някога да разкажа на някого за това.-казах му, а гласа ми биши заглушен, защото бях заровила лице в палтото му.
-Както кажеш.-прошепна той и погали косата ми.
Kibum ме заведе в едно малко кафене, в което нямаше почти никакви хора. Седнахме в един забутан ъгъл един срещу друг и той хвана ръцете ми над масата.
-Можеш да ми кажеш каквото си поискаш. Така ще ти олекне.-каза ми той с мек тон. Беше наистина добър приятел.
-Има едно момче... Какво говоря има купчина момчета.-признах си и оставих косата ми да клюмне.-Едно момче си пада по мен, но приятелите ми не го одобряват. От друга страна едно ДРУГО момче също си пада по мен, но му казах, че искам да сме само приятели, но предполагам повече няма да се видим. Приятелите ми не одобриха и него и ми отне много време, за да ги убедя, че не съм с него и, че няма да ги изоставя.-обясних му.
-Както деца не биха приели разведените им родители да си намерят друг.-каза Kibum.
-Точно така.-съгласих се.
-Имам един въпрос.-започна той и стисна ръцете ми.-Защо си с първото момче щом приятелите ти не го одобряват?-попита ме той.
-Не съм с него.-казах и Kibum ме погледна учудено.-Ние сме... Как му казват... Приятели с облаги.-обясних.
-А защо?-попита той.
-Ами...-започнах, но се спрях. Не знаех защо. Не мисля, че беше само, защото той беше известен. Самата аз го отблъсквах, после го придърпвах към себе си и отново всичко се повтаряше.-Не знам.-казах. Не сме говорили за това с Jonghyun от много време. А и ние всъщност не си говорим много.
-Искаш ли да поговорим за това?-попита ми Kibum.
-Не. Ще се справя сама.-усмихнах му се горчиво и той ме погледна с притеснено.
-Сигурна ли си?-попита той и погали опакото на дланта ми с палци карайки ме да настръхна.
-Аз съм голямо момиче, оппа.-казах му.
-Какво ще кажеш за една терапия?-попита той.
-Каква?-попитах любопитно.
-Шопинг терапия.-усмихна се той.
Двамата се разхождахме по магазините разглеждайки. Спирах се на някои дрехи, но ги подминавах. Не знаех какво трябваше да избера. Подминавах бързо спортните стоки, защото не ми трябваха екипи. Трябваха ми стилни дрехи. Но всъщност бях безнадеждна. Не знаех какво да си купя. Разглеждах и се зачудих как хората комбинираха цветовете, как избираха какви аксесоари да ползват. Нищо не разбирах.
Спрях се само на чифт дънки, които платих с кредитната си карта за спешни случаи. Дълго след обикалянето най-сетне решихме да се прибираме и Kibum настоя да ме изпрати у дома. Бях толкова изморена, че едва движех краката си. Очите ми също едва стояха отворени. Бях като пребита.
-Искаш ли да те нося?-попита ме той.
-Ти сериозно ли?-попитах изненадана.
-Да, имаше тежък ден.-усмихна се той.
-Не, благодаря. Не би могъл да ме издържиш.-казах и продължих да вървя.
-Според мен, бих могъл да те издържа.-настоя той и клекна пред мен.-Качи се.
-Стига. Изправи се.-казах, но той не го направи. Почаках малко и се отказах. Качих се на гърба му и увих внимателно ръце около врата му, а той задържа с ръце краката ми. Усетих гъделичкане в стомаха и се запитах кога последно бях яла.-Но ако ти натежа веднага ме свали.-казах му и сложих глава на рамото му. Усетих мекия му аромат и се зачудих на какво ми напомняше. Беше на нещо безкрайно познато, но не можех да се сетя на какво. Отпуснах се и явно съм заспала.
-Искаш ли да те нося?-попита ме той.
-Ти сериозно ли?-попитах изненадана.
-Да, имаше тежък ден.-усмихна се той.
-Не, благодаря. Не би могъл да ме издържиш.-казах и продължих да вървя.
-Според мен, бих могъл да те издържа.-настоя той и клекна пред мен.-Качи се.
-Стига. Изправи се.-казах, но той не го направи. Почаках малко и се отказах. Качих се на гърба му и увих внимателно ръце около врата му, а той задържа с ръце краката ми. Усетих гъделичкане в стомаха и се запитах кога последно бях яла.-Но ако ти натежа веднага ме свали.-казах му и сложих глава на рамото му. Усетих мекия му аромат и се зачудих на какво ми напомняше. Беше на нещо безкрайно познато, но не можех да се сетя на какво. Отпуснах се и явно съм заспала.
Няма коментари:
Публикуване на коментар