Dancing with your heart 2 - 9

9

Ние всички даваме всичко, за да не приличаме на родителите си. Като деца ги боготворим и обичаме, но като тинейджъри ги обиждаме и мразим когато спорим дали не може вечерния ни час да е малко по-дълъг. А когато родителите ни не разберат колко трудно е в училище, че за нас е важно да излизаме с приятели до късно, че момчето от другия клас ще ви бъде съпруг и ще се обичаме цял живот си казваме "Аз няма да бъда като родителите си!".
Въпреки това съдбата все пак ни въвлича в едни ситуации, в които правим като родителите ни, така както са ни учили. И независимо протестите ни все пак се превръщаме в родителите ни.

Репетициите минаваха много добре и Taemin започна да идва за по-дълго. Всички ми влязоха в положението, че не можах да дойда и ми се зарадваха, че ме приеха в SM.
-Не разбирам защо не ми каза за кастинга.-каза мама притеснено.
-Защото не ми давате.-казах.
-Това е за твое добро.-отговори тя.
-Обясни ми.-казах и седнах на стола до плота.
-Ах.-въздъхна тя.-Обещах му да не казвам.-каза тя.
-На татко ли?-попитах.
-Е, и той ме помоли, но всъщност обещах на друг.-отговори ми тя.
-Нищо не разбирам!-събрах вежди объркано.
-Добре, ще ти кажа, но моля те да не казваш на никого.-каза ми тя.
-Няма, обещавам.-казах.

Когато се преместех тук имах много слаби познания по корейски и не мърдах никъде без най-добрата ми приятелка, Ирина, познаваш я, работи на кафенето. Тя знаеше много добре корейски и ми превеждаше.
Веднъж обаче една тълпа ни раздели и се загубих. Нямах телефон и нямаше как да се свържа с нея. Много се паникьосах и обикалях като муха без глава. Тук всички улици ми се струваха еднакви. Започнах да разпитвам на моя развален английски, но никой не ме разбираше. Спрях едно момче, което също не знаеше много английски, но дочу името на хотела, в който бяхме отседнали и ме заведе до там. Накарах го да ме последва до стаята и с превода на Ирина му благодарих.
Той продължи да контактува с нас двете и научих повечето от корейския си от него. Помогна ни да си намерим апартаменти и... Ами той ме запозна с баща ти.
С баща ти се влюбихме веднага и тръгнахме много бързо. Но другото момче всъщност си падаше по мен, но за мен беше много малък. Имахме почти 10 години разлика, а и наистина бях влюбена в баща ти.
Но веднъж се бяхме скарали за нещо и бяхме на косъм да скъсаме. Притичах до приятеля ми да ме подкрепи в този момент, защото наистина имах нужда от подкрепа. Тогава той не се възползва от факта, че може да ме има, защото разбра, че съм бременна с теб и ми помогна да се сдобря с баща ти.

-Чакай! Искаш да кажеш, че заради мен с приятеля ти така и не сте се събрали? Той сигурно ме мрази.-казах тъжно и тя се засмя.
-Не. Не те мрази. Той разбра, че няма шанс с мен.-каза тя.
-Но защо ми разказваш това?-попитах.
-Приятеля ми стана известен след като се роди и погуби всякакъв шанс да има сериозна приятелка за дълго. Почти скъса връзка с мен и семейството си. От него знам  колко е трудно да си известен.-каза тя.
-Наистина? А кой е той всъщност?-попитах.
-Той е собственика на залата. Спомняш ли си, че ти казах, че собственика ми е познат? Но, разбира се тогава беше много малка...
-Чакай!-спрях я и всичко ми се изясни в главата.-Била си приятелка с Rain!?-попитах.
-Е, аз му викам Jihoon.-усмихна ми се тя.

Не разбирам. Той ми помага толкова много докато знаеше, коя съм. Би трябвало да ме мрази! Защо ми помагаше тогава?
Всичко ми се изясни. Когато му разказвах историята си за Taemin и Junhyung той ме е разбирал, защото е изживял това. Той е знаел как ще реагира Taemin, защото той е бил в неговата роля преди.
-Оппа...-започнах тъжно опитвайки се да събера мислите си. Трябваше да обмисля какво да го питам. Нещо, което не можах да направя цял ден.
-Какво има? Звучиш притеснена.-притесни се той.
-Защо ми помагаш?-попитах.
-Какъв е този въпрос?-засмя се той.
-Защо си толкова мил с мен?-попитах и очите ми се напълниха със сълзи.
-Нали ти казах, че е тайна.-засмя се той. Явно не разбираше какво се случва на другия край на линията.
-Оппа, защо не ме мразиш!-извиках.
-К-какви ги говориш!?-стресна се той. Първите сълзи се спуснаха затова ми отне време да продължа да говоря докато се опитвах да сдържа плача си.
-Аз съм те разделила окончателно с мама. Заради мен ти не си с нея сега.-казах.-Би трябвало да ме мразиш, а ти ми помагаш.-казах през плача си.
-Чакай, какво знаеш?-попита той.
-Всичко!-казах.
-Майка ти ли ти каза?-продължи да ме пита той.
-Отговори ми на въпроса! Защо не ме мразиш!?-извиках. Вече въпроса не беше "Защо си толкова мил с мен?" а "Защо не ме мразиш от дъното на душата си?".
-Това не е нещо, което може да се каже по телефона. Почакай докато се върна.-каза ми спокойно той. Или поне си мислех, че е спокойно, защото не можех да го видя.
-Кога ще се върнеш?-попитах го.
-Някъде към юни месец.-отговори ми той.
-Оппа, няма да чакам пет месеца!-разкрещях се на телефона.
-Моля те, успокой се.-помоли се той. За разлика от мен той запазваше хладнокръвие.
-Няма да се успокоя!-извиках.
-Тогава няма да ти кажа!-извика той. Факта, че ми се развика ми дойде като гръм от ясно небе. Беше като шамар и изведнъж сълзите спряха, а гласа ми стана по-силен.
-Добре тогава.-казах и му затворих.
Как така стигнахме да му се сърдя?
Може би факта, че е крил това от мен ми дойде в повече. Но и аз крия толкова много от него. Това, че се държа с мен като с по-голям брат не означаваше, че не е звезда, която крие неща от другите заради имиджа си.
. Такава съм патка. Исках да се извиня, но не знаех как. Въздъхнах и преглътнах егото си
"Съжалявам"
Написах и го изпратих като съобщение на Jihoon. Освен, че съм тъпа патка съм и страхливка и не посмях да му се извиня като хората.
Докато обмислях това телефона ми звънна. Когато видях на дисплея, че е той се паникьосах и скочих от леглото.
-Какво да правя? Какво?-запитах се докато гледах телефона, който бях захвърлила на леглото. Когато разбрах, че той ще продължи да звъни взех с трепереща ръка телефона и му вдигнах.
-Преди да кажеш нещо искам да ме изслушаш.-каза той.-Държиш се детински, но те разбирам.-за момент замълча и се зачудих дали чака да кажа нещо или се чуди какво да каже.-Не ти казах, защото не знаех как ще реагираш. А и щеше да звучи странно "Бях влюбен в майка ти, но си останахме приятели.". Попита ме защо не те мразя? Защото не си ти виновната. Ти само ми помогна да разбера, че нуна никога не ме е обичала по този начин. Онази нощ, когато дойде да плаче при мен, след като се бяха скарали с баща ти, си помислих, че е моя шанс. Но когато разбрах, че е бременна с теб осъзнах, че всъщност тя обича него, а не мен. Кой бях аз, че да разделям двама влюбени? А и ти заслужаваш да си с баща си. Няма как да те обвинявам за нещо, което не си сторила. Как да обвиня едно неродено за каквото и да е?-попита той, но предположих, че не чака отговор. Отне му време преди да продължи да говори отново.-Продължих да контактувам с майка ти, но работата ми ме откъсна от всичките ми близки. Когато тя дойде, за да ме помоли да танцуваш в залата и отказах. Това беше, защото си помислих, че ако те виждам ще си спомням за майка ти, а тогава все още я обичах. Бях категоричен, че няма да те взема, но когато видях с каква страст танцуваш не можах да откажа. Виждах не проваленото ми бъдеще с майка ти в теб, а самия мен. В теб виждах дете изпълнено с мечти и страст, бях същия като теб. Сега си пораснала и много приличаш на майка си. Виждам дори имаш същите проблеми като нея. От моя личен опит реших да те посъветвам, точно така, както посъветвах и майка ти.
-Обичаш ли мама още?-попитах.
-Нуна беше първата ми любов.-каза той.

Може би ставаме като родителите си за добро. Защото само така можем да разберем колко са били прави. Че всъщност са мислили за нашо добро. Само когато ги разберем можем да видим, че не са били лоши и егоисти, а обратното. Може би точно затова съдбата повтаря ситуациите в поколенията. Съдбата ни учи, но отнема време. 

Dancing with your heart 2 - 8

8

Когато мина реда и двете момичета след мен ни казаха, че резултатите ще излязат след седмица, когато ще ни се обадят по телефона.
Притесних се, че ще трябва да чакам толкова много, а и момичетата, които бяха след мен бяха невероятно добри. Шанса да бъда избрана от някой от всичките милиони кандидатстващи беше много малък.
Но дадох всичко от себе си. Поне знаех, че няма да си мисля "Можех и по-добре, но...". Благодарение на моя оппа се борех като лъвица и не съжалявах за нищо.
Чувството все пак беше ужасно. Точно защото давах всичко от себе си и ако не получих одобрение щеше да ме срине още повече. Това бях аз - това, което им показах. Ако не ме харесат има ли нужда да продължавам? Независимо колко се опитвах сякаш хората искаха поне още малко от мен и винаги имаше някой по-добър. Когато сметнеш, че най-сетне започнеш да се справяш с едно, нови неща изникваха, които бяха още по-трудни и почти непостижими. Затворен кръг.
Опитах се да не бъда негативно настроена. "Какво би казал оппа?" запитах се. Но после не можах да отговоря на въпроса си. "Искаше ми се той да е тук." казах си. И осъзнах, че прекалено много разчитам на другите. Бях като героиня от някоя драма, която ревеше за всичко и не можеше да се оправи в трудните ситуации, ако приятелите не и помогнат.
По стълбите буквално си ударих шамар, за да спра сълзите. Може би се чудите защо слизах по стълбите, а не с асансьора. Причината беше, че прекалено много хора чакаха за асансьорите и щеше да отнеме време, а и не обичах големите тълпи скупчени на малки пространства.
Още докато слизах по стълбите някой извика името ми. Стори ми се познат гласа и едва не паднах по стълбите докато пропуснах едно стъпало. Но за радост успах да се хвана за парапета навреме.
Обърнах се и видях Tony Testa да слиза по стълбите след мен.
-Ама какво правиш? Нали има още хора, които чакат?-попитах изненадана.
-Не знаех, че искаш да станеш звезда.-каза той.
-Трябва да казвам ли?-попитах учудено и наклоних глава настрани.
-Ами не съм сигурен, но от компанията ми обясниха, че понякога взимат трейнита направо от улицата. След невероятния ти танц можехме да те вземем още тогава.-обясни той.
-Какво?-попитах изненадана. Малко ми беше трудно да го разбера, защото говореше на развален корейски примесен с английски.
-Кастинга ти е ненужен. Приета си.-обясни ми той бавно и аз изтървах якето си, което държах в ръцете си.
-М-моля?-попитах. Tony ми даде лист, на който подробно пишеше условията за влизането ми в компанията като трейни.
-Ела когато можеш и покажи това на рецепцията. Там ще ти обяснят всичко.-каза ми той с усмивка.-Аз отивам, защото ме чакат.-каза той и тръгна да се качва по стълбите.-О, забравих.-спря се той и се обърна към мен.-Fighting!-пожела ми късмет той и аз отвърнах жеста. Останах стъписана дълго след като той си бе тръгнал. Стана толкова... Лесно...
Когато най-сетне приех факта се ухилих, взех якето си от земята и заподскачах по стълбите надолу. Ура! Господи искаше ми се да се похваля на някой. Понечих към телефона, но осъзнах, че всички са заети. Jihoon има определени часове за говорене по телефона, Nu'est имаха концерт или пък нещо друго, а SHINee имаха записване, предполагам... Трябваше да почакам.
Но това не ми скапа настроението! Още повече имах енергия, защото нямах търпение да имат време да им звънна и да им съобщя новината. Още по-добре! Щях да ги подмамя да си мислят, че съм се справила зле преди да им кажа, че са ме приели.
Толкова бях погълната от себе си, че не осъзнах, че някой викаше името си докато този някой не хвана лакътя ми.
-Soomi.-каза той и се обърнах да видя Kris и Luhan, които ми се усмихваха.-Каква е причината да те видим тук?-попита Kris.
-Дойдох на кастинг.-отговорих им и едва се сдържах да не подскоча.
-И?-попита нетърпеливо Luhan.
-Ами...-погледнах надолу, подсмръкнах и бавно им показах листа, който Tony ми бе дал.
-Страхотно!-зарадваха се те.
-Нали? Налинали?-попитах щастлива и започнах да подскачам.
-Какво е толкова страхотно?-попита Chanyeol и след него се домъкнаха Kyungsoo и Jongin.
-Soomi ще е трейни тук.-каза Luhan с усмивка и Jongin ме погледна изненадано. Преди да попита аз му кимах и той се ухили до уши.
-Това е повече от страхотно!-зарадва се той и ме прегърна силно. После ме пусна бързо и ме погледна любопитно.-Каза ли на другите?-попита той.
-Не. Но искам аз да им кажа. Моля ви не им казвайте.-помолих се и те започнаха да кимат.
-Това трябва да се отпразнува!-каза Chanyeol и всички го погледнахме объркано.
-Всъщност това е добра идея.-закимах.-Но другата седмица ще изпълним с групата ми мюзикъла, затова какво ще кажете да празнуваме след това? Ще отпразнуваме две неща и тъкмо ще съм приключила с документите по записването и няма да губя време за репетиции.-казах и другите се съгласиха.
-А това представление...-започна Kris замислено.-Само за студентите ли е или можем и ние да дойдем?-попита той.
-Не, можете да дойдете. Дори имам билети в мен.-казах и извадих десет билета от чантата си.-Още един ми трябва.-казах.
-Аз имам.-каза Jongin и се усмихна.
-И не им даде защото...-повдигнах въпросително вежда и той погледна засрамено надолу.
-Помислих си, че ще ти е неудобно да те гледат и ще се притесниш.-отговори той.
-Ето на това му викам добър конкурент!-казах и го потупах по гърба и другите се засмяха.

-Оппа...-започнах тъжно още щом Jihoon ми вдигна.
-Толкова лошо ли е минало прослушването?-попита притеснено той.
-Още по-зле.-казах и сдържах смеха си, което прозвуча като плач.-Приеха ме!-казах и се засмях. Мина почти минута, в която той не каза нищо. Чак се зачудих дали не ми затвори.
-Господи, изплаши ме.-каза той и въздъхна успокоено.
-Съжалявам.-казах с усмивка. Е, не съжалявах много...
-Каза ли на другите?-попита ме той.
-Да. Звъннах на приятеля си и го накарах да пусне на високоговорител. При тях не посмях да ги излъжа, затова веднага щом пуснаха високоговорителя и преди дори да са попитали им казах. Толкова много се изненадаха, че в началото не можеха и едно свястно изречение да кажат. А другите момчета, с които съм приятелка още преди дебюта им направих така: отидох направо в залата им за репетиции и за радост бяха там. Затичах се до най-близкото момче, което ме и учеше да пея, и го прегърнах силно. Не казах нищо и всички започнаха да ме разпитват, но не си отворих устата и не можеха дами видят лицето. Когато се притесниха прекалено много пуснах момчето и много бавно извадих листа на който пише, че съм приета, от раницата си и им го дадох сами да видят. Зяпаха го сигурно половин час.-обясних му ухилена.
-Боже, какво си дяволче.-каза той и се засмя.
-Оппа, много съм щастлива.-казах му и въздъхнах успокоена.
-И аз се радвам за теб.-каза ми той.-А какво стана с представлението?-попита той.
-Другата седмица.-отговорих.-Имаме седем дни.
-Как сте с приготовленията?
-Много добре. Всички помагат и дават всичко от себе си. Малко ми е кофти, че ги зарязах тези два дни, но знам, че ще се справят.-отговорих му.
-Ами звездата, която не идва на репетиции?-попита ме той.
-Той има малко сцени и знам, че ще се справи. Каза, че тази седмица ще идва по-често и му вярвам. На него може да се има доверие. А и един танц, който измислих сама, веднъж го научих на него и той го запомни за половин ден.
-Имаш големи очаквания към него. Дано се изпълнят. Късмет.
-Знам, че ще отговори на очакванията ми и благодаря.-усмихнах се.

Dancing with your heart 2 - 7

7

Отново бях в онова отвратително състояние, в което не виждах смисъл да ставам от леглото. Nu'est промотираха новата си песен, чийто клип беше вдъхновен от случката след целувката с Taemin, и не посмях да има кажа за ситуацията. Този път реших сама да се справя и се опитвах да продължа нормално живота си.
Ходех на репетиции и всичко изглежда вървеше по план. Taemin идваше рядко и дори тогава оставаше за малко, но беше професионалист и всички знаехме, че ще се справи.
Ходех в залата и танцувах когато можех и Kai понякога ме посещаваше в залата, за да потанцуваме заедно.
Но ми беше трудно. И единствено Jihoon знаеше как се чувствам. Разказах му, че излизам с известен, не му казах кой, но и той не ме попита. Независимо за кого говорех не му казвах кои са героите на историите ми и той го приемаше.
Сутрин ми беше най-трудно. Отнемаше ми много сили, за да се накарам да стана от леглото. Причината беше, защото всяка вечер сънувах очите му, усмивката му, пръстите му, гласа му... Песента, която ми изпя в кафенето...

Знам, че преувеличавах. Да, нямаше да го видя за месец-два, но после пак щях да го виждам. Но проблема беше, че това нямаше да е еднократна ситуация. Той отново щеше да си тръгне за няколко месеца, отново и отново. А и самата тайна връзка ме подлудяваше. Защо живота трябваше да бъде толкова сложен?
Една от тези сутрини не знаех дали ще стана. Просто не виждах смисъл в това. Репетициите с групата минаваха добре и не им бях нужна, а не беше нужно да ходиш на лекции всеки ден.
Беше късно обяд когато майка отвори вратата на стаята ми, но не посмя да влезе. Само си промуши главата и ме погледна притеснено.
-Как си мила?-попита ме тя.
-Остави ме, мамо. Не съм в настроение.-казах и се обърнах с гръб към вратата.
-Имаш гости.-каза тя и открехна врата, за да влезе.
-Кажи им, че спя.-казах.
-Но не спиш.-каза момчешки глас, който ме накара да скоча от леглото. Беше Kibum. Всъщност не беше влязла майка, а той, а мама дори не беше пред вратата.
-Щях да спя.-усмихнах му се фалшиво и той въздъхна.
-Jonghyun ни разказа какво се е случило.-каза той.
-Нищо ми няма.-усмихнах му се още повече, но вътрешно крещях от болка.
-Той каза че си казала така, но знам много добре, че той не разбира добре жените. Мен не можеш да ме излъжеш.-каза ми той и седна на ръба на леглото ми. Аз седнах до него и въздъхнах.
-Да, чувствам се отвратително, но ще се справя.-казах му и той уви ръка около кръста ми.
-Нали знаеш, че винаги можеш да се обърнеш към мен, ако имаш нужда от помощ и подкрепа, нали?-попита ме той. Замислих се за историята, която разказах на Jihoon без да пролея и сълза. Исках да съм силна и пред него и пред себе си. Но не можех да бъда силна винаги. Заплаках без глас и Kibum ме прегърна силно.
-Не се притеснявай. Всичко ще се оправи накрая.-каза той шепнейки в ухото ми докато галеше косата ми. После целуна челото ми и това ме накара да се отпусна още повече и да заплача с глас прегръщайки го силно.
Това беше да имаш истински приятели, които да ти помогнат без да ги помолиш.
Не помня кога съм заспала. Но ми беше навик да се късам от рев и когато се успокоя да заспя. Дори когато сънувах усещах аромата на Kibum, който ми помагаше да не сънувам нищо и най-сетне да се наспя спокойно. Когато се събудих го нямаше. Нормално. Все пак  имаше много работа. Дори се изненадах когато той намери време да ме посети.
Вече беше прекалено късно, за да излизам, затова останах вкъщи и упражнявах песента си за кастинга, който щеше да е на следващия ден.
-А това момче да не те открадне от приятеля ти.-пошегува се Jihoon когато му разказах за Kibum.
-Определено не. Той ми е само приятел.-засмях се.
-Сигурна ли си? До колкото разбирам не можеш да различиш кой иска да ти е приятел и кой нещо повече.-попита той.
-Прав си, но той е само приятел. Сигурна съм.-казах усмихната.
-Пренебрегвах факта, но ти ме излъга.-каза той.
-З-за какво говориш?-попитах го притеснено и едва не изтървах телефона си.
-Каза ми, че ще се справиш със ситуацията, но всъщност си била в много по-голяма депресия.-каза той сериозно и се притесних, че ще се обиди.
-Да, но... Не исках да те притеснявам за ненужни неща.-казах му.-Нямаше с какво да ми помогнеш.
-Така си мислиш.-каза ми той и въздъхна.-Сигурен съм, че не си казала нищо и на другите си приятели, нали?-попита той.
-...Да.-отговорих след кратко мълчание и той въздъхна отново.
-Soomi, Soomi. Какво ще те правя?-попита той.
-Ще ме обичкаш и снабдяваш с билети?-пошегувах се и той се засмя.
-Я! Май много се възползваш от приятелството ни?-пошегува се и той.
-Съжалявам, оппа.-казах тъжно, но с усмивка.
Разговора ми с оппа ме успокои и успях да спя нормално и да съм подготвена за следващия ден.
-Късмет, мила. Вярвам в теб, но най-важното е сама да вярваш в себе си. Имай самочувствието на лъвица и ще те приемат със сигурност.-каза ми Jihoon и тези думи ми останаха в главата за цял живот. Беше много важен съвет за мен.
Понеже се бях записала на двата кастинга, и пеене и танцуване, трябваше да претърпя два пъти да се изправя пред журито. Не казах на майка и татко, че ще ходя на кастинга, защото знаех, че няма да одобрят. Затова бях сама в чакалнята. Не бях единствената сама, но когато виждах как изгледат другите се отчайвах още повече, но си поемах дълбоко дъх, преглъщах сякаш за да преглътна буцата в гърлото ми.
Сложих си номерче на тениската и една жена ни обясни ситуацията. Оказа се, че не съм разбрала правилно. Всъщност хората в чакалнята са групата, която ще изпълнява и песен и танц. Трябва да влизаме по групи по петима, да започнем с каквото искаме един по един. Факта, че не съм разбрала правилно ме притесни, защото една ненаучена правилно новина можеше да доведе и до други. Ами, ако не бях разбрала за нещо друго?
Корема ми се сви на топка и се притесних, че може би няма да мога да пея и танцувам толкова добре. Въпреки че бях свикнала да танцувам пред хора, пред жури от професионалисти си беше нещо съвсем различно.
-Не знам какво да правя.-казах притеснено на телефона.
-Искам да дишаш дълбоко.-каза Dongho и аз последвах съвета му.-Ще ти кажа нещо, но не се паникьосвай. Много хора не успяват от самото начало. Но не се притеснявай, защото няма ограничен брой на кандидатстване. Ако не този път ще пробваш и следващия и по-следващия. Ако не тази компания има още хиляди.
-Като Pledis!-извика отдалеч Minki.
-О, Minki. Може  ли да си такова бебе.-засмях се.
-Но, нуна! Искам да си при нас. Дори Seventeen те харесаха.-оплака се той.
-Но аз вече си изпратих видеото.-казах и потраках нервно по парапета. Бях излязла до стълбите, за да може другите да не чуят разговора. Бях едва номер 4230 и имаше време докато дойде моя ред.
-Може би трябва да го пратиш пак. Може да не са го получили.-каза ми Aron.
-Може би си прав. Само да мине кастинга и ще го обмисля.-казах. И погледнах към коридора. Беше далече до моя ред. Номерата не бяха последователни, може би защото другите бяха на отделно пеене или танци. Дали не трябваше да се запиша само на танц?-Вие как сте? Какво правите?-попитах, за да удължа разговора. Не ми се чакаше, защото щях да откача.
-Приготвяме се за концерт.-каза ми Minhyun.
-В гримьорната сме. Да знаеш колко хубави са ни направили.-каза ми Minki.-Ау, защо ме удари!-оплака се той.
-Ами виждам, че сте заети...
-Нуна, не затваряй! Имаме още време.-каза JR и ме прекъсна. Засмях се и си представих как удря Minki, задето е издал, че са заети.
-Няма проблем, милички. А и трябва да загрявам. Пожелайте ми късмет.-казах с усмивка.
-Fighting!-извикаха те.
-Fighting!-казах тихо и аз.-Късмет на изпълнението и ме вземете с вас следващия път.-пошегувах се.
-Задължително.-каза Dongho и ми затвори. Ама аз се шегувах да ме вземат...
Както и да е. Върнах се в чакалнята и разбрах, че ще имам поне още 2-3 часа чакане, затова започнах да загрявам. Не бях единствената, затова коридора, който ни бяха осигурили ни се стори малък. Малко по малко чакалнята започваше да се изпразва, което беше знак, че скоро и моя ред щеше да дойде.
Когато обявиха моя номер заедно с още други четирима ми се стори, че не чух добре и може би не бяха казали моя номер, но няколко от чакащите ме избутаха леко разбирайки колко съм объркана и притеснена. Влязохме в залата в колона по един и застанахме пред едни кръстчета отбелязани на земята. Погледнах журито и видях познати лица. Tonny Testa и представителя на Lee Sooman,компенсиращ липсата на самия шеф, същите които бяха дошли, за да подпиша договор за танца ми бяха там. Когато ме видяха веднага ме познаха, но не посмяха да го покажат.
Една жена ни обясни, че трябва да излезем и да се представим, а след това да кажем с какво ще започнем и да го изпълним до една минута. Ако не ни спрат след това да продължим.
Първо беше едно момиче, което започна с невероятен танц, който впечатли журито, но когато започна да пее беше почти останала без дъх и това навярно и свали оценката. Момичето след нея пя първо и гласа и беше като на ангел, но танца и не беше нищо специално.
После дойде и моя ред. Представих се избягвайки очите на вече познатите лица. Казах, че ще започна с песента, но изглежда CD-то им нещо отказваше.
-Започни акапела, докато оправим нещата, за да можеш да танцуваш.-казаха ми и аз кимнах. Приглътнах, но не премахнах буцата от гърлото си. Ами сега? Dongho ми каза, че има няколко важни неща за акапелното пеене, но не помнех какви! Отново започнаха въпросите "Ами какво ако..." и това не беше добре.

"Късмет, мила. Вярвам в теб, но най-важното е сама да вярваш в себе си. Имай самочувствието на лъвица и ще те приемат със сигурност."

Спомних си думите на Jihoon. Звучеше ми много по-лесно да го изпълня когато ми го каза, но реших, че нямам какво да губя.
-Можете да започнете когато искате.-каза едната жена и разбрах, че мълча от определено време. Поех дълбоко дъх и пуснах гласа си. Fallin' - песента посветена на Jonghyun. Сетих се за него и стиснах силно юмрук.
-I keep on fallin'-не за него, за мен беше тази песен. За моите мечти и за моето бъдеще. Поне този път.-In and out of love...
Самочувствието ми продължи и когато оправиха техническия проблем и изтанцувах танца си. Не беше само самочувствие, но и борба. Борех се като лъвица за това, което исках най-много.