Коледни подаръци

Есента беше студена и дъждовна,както всяка есен.Една от тези сутрини излязох навън с чадъра на баща ми и се забързах към училище.До портата видях моята стара приятелка.Тя беше едно куче с оранжева козина и порода, която не можех да определя.Бях я кръстила Сара.Тя беше свита на кълбо,мокра и трепереща.Наоколо нямаше къде де се скрие и малкия храст над нея едва  покриваше.Помилвах я и въздъхнах.Милата нямаше дом, а скоро щеше да роди малки палета.Ако не се грижеше за себе си щеше да ги загуби.

След този ден не я видях нито чадъра си и предположих,че е родила и се е скрила да се грижи за малките си.Неусетно мина есента и настъпи зимата.Бялата зима.А с нея и Коледа.

Лежах си в леглото късно Коледа сутрин.Не обичах този празник с изключение на частта в, която получавах подаръци.Мисля, че всеки празник е измислен, за да ти изпразват джобовете и да нямат хората пари и за един хляб.Все пак както всеки човек обичах да получавам подаръци.

Когато слязох в хола и разопаковах подаръците си, останах разочарована.Получих подаръци, които не харесвах.От сестра ми получих плюшено мече, с което и двете знаехме, че ще си играе само тя.От дядо получих футболна топка!Понеже съм се застоявала твърде много на компютъра,а по негово време той играл до късно с приятели.Розова барбенска рокля от баба,тя смяташе,че не се обличам добре и ако ми купува дрехи по нейният стандарт – все някога ще ги облека.Тя не знаеше,че моята най-добре приятелка обичаше тези дрехи и аз й ги подарявах в замяна на нещо.От майка и татко получих чифт розови обувки на висок ток с панделка отпред точно като за роклята. Моята приятелка Ники удари в десетката тази Коледа.От останалите чичовци и лели получих пари.Те поне знаеха,че най-добрият подарък бяха парите.

Когато излязох навън,не се сетих да си взема чадър или шапка,въпреки че валеше силно сняг и беше натрупало много.Бързах да стигна мястото,където ме чакаше Ники,да й дам подаръците си и тя да ме почерпи с нещо.

Докато вървях покрай мен мина едно малко куче.Снегът покриваше изцяло крачетата му.Забелязах,че то беше захапало чадър.

-Здравей кученце!- казах усмихната.То се затича към мен и за малко да се и за малко да се блъсне в краката ми.-Какво ще правиш с този чадър?-попитах като го галех по главата. По-късно разбрах,че кученцето е на моята стара приятелка Сара.

Кученцето замаха с опашка и пусна чадъра пред краката ми.После излая радостно и избяга някъде.Понеже в този момент имах нужда от чадър реших,че мога да си взема чадъра,а ако някой си го познае да му го върна. На улицата нямаше никой,който да търсеше кучето или чадъра.Всъщност на улицата нямаше никой.Огледах се за последно преди да взема новия си подарък.

Разгледах чадъра по-добре.Беше един обикновен черен мъжки чадър.Съвсем обикновен.

-Ето един подарък,който ще използвам.-казах си.От най-близките си роднини не получих подарък,който да използвам,а от едно непознато куче,повтарям куче,получих нещо използваемо.

Отворих чадъра и какво да видя.Множество хартийки паднаха на земята.И то не просто хартийки,а банкноти по двайсетачки и петдесетачки.Е,на тона му се вика подарък!

Историята я написах преди 1 или 2 години някъде около Коледа,до колкото се сещате.С нея и другите 2,които съм публикувала тук в блога си ще участвам в състезането (или както там се казва) по случей празника на училището.Пожелайте ми касмет!

Моята автобиография след десет години

Моята автобиография след 10 години" или казано по друг начин - "Как виждам живота си след 10 години".Сега съм на 16,почти на 17 и имам достатъчно въображение за да измисля какво може да се случи за в бъдеше.Също мога и да напиша това,което искам да се случи,но всички знаем,че не винаги мечтите ни се сбъдват.

Можем да кажем за миналото си.За спомените си,които помним до последният детайл или сме позабравили.Но не знаем нищо за бъдещето си.Ако си го представим,това не означава,че ще се сбъдне.Не знаем какво ще се случи дори след минута или секунда.Всички гледаме напред към бъдещето,дори да не го виждаме добре.Сякаш се опитваме да видим нещо твърде далеч от нас,а само миналото ни е близо.

Ако започна да пиша автобиография за себе си ще стигна до този момент.До тази година.После мога да напиша безброй различни варианти или да спра до тук,защото не знам дали утре ще съм тук и дали ще съм жива. Всеки има цели, които преследва, върхове, които иска да превземе, за да се докаже не само пред себе си, но и пред заобикалящия го свят. Когато постигнем това, към което така силно сме се стреляли, се появява нова празнота - нови желания, които очакват да бъдат превърнати в реалност - това е прогресът и начинът да се развива всеки един от нас в социален и духовен план.

Има и друг тип хора.Те не мечтаят както едно време - не и с тази спонтанност, импулсивност, копнеж; нещата, които ги правят щастливи са други. Сега материалното е на преден план и е по-важно да бъдеш много добре осигурен,потъпкал всичко морално в себе си, без истински приятели и хора, на които можеш да разчиташ.

Аз не желая биография написана с престижни думи.В нея може да има само едно изречение,но за него се стремя с всички сили:”Живееше за мига”.Не ми трябва огромна къща и много пари.Това,което искам е щастие.Не от материалните неща.Не съм обсебена от парите и притежанията.Начин на живот и мании.Светът е основан на алчността.Трябва да се огледаме,да спрем да мислим да себе си и да се съвземем.Бих дала и последните си спестявания на нуждаещите се.Вече нещата,които притежаваш притежават теб. Предметите са най-малкото от което се нуждаем.Ако останем без нищо ще научим най-важния урок – сърцето,душата,животът,страстта.

За моята автобиография след десет години мога да напиша истории с различен край и пак не е сигурно дали ще се случи.Мога само да кажа нещата за които се стремя.В моята перспектива няма материални неща.Запътила съм се към бъдеще изпълнено с незабравими моменти,радост и смях.Защото животът на всеки човек е усилие.

Живей за днес, защото вчера няма да се върне, а утре може и да не дойде. Бъдещето принадлежи на тези, които вярват в красотата на мечтите си. Глупаво е да правиш планове за цял живот, когато не си господар дори на утрешния ден.

От писателката 5

5



Бяхме в микробуса на Том,който караше,а до него седеше Шон.Аз и Каел бяхме на седалката зад тях,а Рик се разполагаше на задната седалка.

-О!Хубава чанта.-каза Каел като посочи чантата ми и се доближи по-близо до мен.Твърде близо.-Харесваш ли Slipknot?

-Ти как мислиш?-попитах като се опитах да се отдръпна,но той сложи ръка на рамената ми.

-Коя ти е любимата им песен?-попита.

-Всичките!-отговорих като се опитах да се отскубна.Каел притисна устните си към моите,но аз бързо го избутах и го зашлевих с всича сила по бузата.-Простак!-извиках,понеже само за това се сетих да кажа.

Момчетата се засмяха.

-Пристигнахме!-каза Том.Шон излезе спокойно от микробуса докато аз направо изхвърчах от там.

-Ние ще си повозим още малко докато Том намери място да паркира.-каза Каел.-После ще се видим!

-Господи!-измънках.

-Това си е Каел.-каза Шон.-Хайде да вървим.-допълни той и ние тръгнахме към входа на сградата за мъчения.

-Хей,Ерика!-извика Миша.

Миша беше моя приятелка от много дълго време.Имаше руса коса,но я беше боядисала светло кафява,за да не я мислят за тъпа блондинка.Понякога тя наистина се държеше глупаво,но не беше тъпа.Имаше дълбоки тъмно зелени очи.Носеше зелена тениска,сини дънки и любимите си червени кецове,с който беше почти винаги.Всъщност ето какво носеше:

Миша се затича и бързо стигна до мен.

-Аз ви оставям.-каза Шон като тръгна при някакви момчета и те започнаха да си говорят.

-Е,кой е този?-попита Миша.

-Казва се Шон и ми е съквартирант.-обясних.

-Шон?Не се ли казваше така вампирът от книгата ти?-попита тя,но определено знаеше отговора.Тя беше първата почитателка на книгата ми преди дори да съм я издала и я е чела,ако не се лъжа,2 или 3 пъти.

-Не ми напомняй…

-А да не говорим,че прилича на него…-продължи тя.

-Хей!-извика радостно Каел като отново сложи ръка на раменете ми,а Том и Рик ни подминаха и спряха до Шон.

-Каел,махай се!-извиках раздразнено.

-Здравей,красавице.Казвам се Каел.-усмихна се той на Миша.”Сега с нея ли ще флиртува!?”запитах се.

-Здравей.Казвам си Миша.-усмихна се на свой ред тя.Познавах този тон на гласа и!Тя също флиртуваше!Не е проблем за мен,но какво правех между тях?!

-Хей,Каел!-извика го Том като махаше с ръка.Каел ни се усмихна и се затича към приятелите си.

-Ах,какъв флиртаджия!-възмутих се.

-От къде ги намери такива сладури?-попита Миша.-Особено Каел.Ох,ако ми падне в ръчичките…

-Защо само такива срещам!?-извиках на себе си.Моята приятелка не ми обърна внимание.

-Какъв и е първият час?-попита тя.

-Ъм…-измънках като отворих чантата си за да намеря програмата си.-Психология.

-Ужас!Аз имам математика!

-Е,може да се срещнем в друг час или по коридорите.-усмихнах и се.

Когато влязох в стаята останах изумена.Тя изглеждаше много по-голяма от колкото очаквах.Огледах се да потърся някой който познавах,но не видях нито едно познато лице.Седнах на чин,най-отзад до прозореца и зачаках часа да свърши.Въпреки,че още не беше започнал.

Докато чаках да започне мъчението до мин седна едно момче.Толкова красиво,че за миг забравих в ой свят съм.Имаше тъмна кестенява коса и дълбоки кафяви очи.

Носеше черна тениска,тъмно сини дънки и кецове на черни и бели квадратчета

-Здравей.-усмихна се той като ме погледна.

„Господи,как изведнъж започнах да привличам вниманието на красивите момчета?”запитах се.

-Здравей.-усмихнах се и аз и погледнах към учителят,който влезе в стаята.

Учителят започна да обяснява как няма да приема неподготвени хора,как разбирал когато студентите мамели на тестове и подобни.Аз се загледах се загледах навън и спрях да му обръщам внимание.

-Хей!-прошепна момчето до мен.

-Како?-попитах като се обърнах и го видях леко наклонен към ме за да го чуя.

-Казвам си Хенри.Ти как се казваш?попита.От начало стоях тъпо и го гледах недоумявайки.”Добре…”мислех си”Сега какво?””Много ясно – казваш си името!”скара ми се дяволчето.

-Ерика.-прошепнах.

-Кажи ми,че не харесваш Hollywood undead само защото са секси с маски.

Аз се намръщих.

-Това е тъпо.разбира си,че не ги харесвам зареди това!-прошепнах в отговор-Харесват ми,защото казват мнението си бе да им пука за цензурата и правят страхотна музика!-обясних.

-Радвам се.Всички момичета,които познавам и харесват групата ги харесват само зареди маските.

-Много повърхностни притекли.-казах си,но Хенри също ме чу.

-Да,знам.-Двамата се обърнахме към учителя,който още говореше за учебника.-Хеи!-прошепна Хенри и отново се обърна към мен.-Имаш ли планове за утре след училище?-попита.

-Не.-отговорих тихо.

-Искаш ли да излезем някъде?На филм например.-попита той.”Среща?!Да не се е обзаложил с някой?А,не няма да го понеса за втори път!”.Сами разбирате каква „приятна” случка имах в 9 клас.

-Съжалявам…аз—

-Извинете!-прекъсна ме учителя който стоеше пред нас.-Прекъснах ли нещо?

-Не.-отговори Хенри.

-Ние само си говорехме.Не е като да сме пропуснали някой урок.-казах грубо.Учителя просто не ми харесваше.

-Надявам се да не се държите така в часовете ми повече госпожице!-сопна се учителят.

-Надявам се уроците ви да не са толкова скучни колкото вас.-отговорих със същия тон.

-Това е!Госпожице,моля напуснете часът ми!-извика той.В този момент звънецът озвучи целия колеж,последван от радостни викове.

-Разбира се.Все пак часът свърши.-усмихнах се.Учителят изръмжа тихо и си тръгна.-Приятен ден учи…теле.-казах и се засмях.

-Браво на теб.Много си смела.-усмихна ми се Хенри.

-Следващият път съм с черно червило и грим!Обичам да стряскам учителите си,които не харесвам.

-Следващ час имам немски.-каза Хенри.Аз извадих програмата си от раницата.

-И аз.Да вървим тогава,Хенри.-казах като взех раницата си и двамата излязохме от стаята.