2
-Получи ли отговор от Pledis?-попита ме Jongin по пътя към университета.
-Не.-отвърнах с въздишка.
-Знаеш ли дали са го получили?-продължи да пита той.
-Не.-отговорих още по-отчаяна.-Нямам никаква представа дали са го харесали, нито дали са го получили.-казах леко притеснено.
-Не се притеснявай.-усмихна ми се Jongin.-Сигурно имат тонове кандидати и още не са стигнали до твоя.
-ТОНОВЕ КАНДИДАТИ!?-изненадах се и Taemin постави ръка на челото си.
-Това беше тъп начин да я успокоиш.-каза той.
-Тонове кандидати...-прошепнах на себе си опитвайки се да пресметна това колко точно хора трябваше да бъдат. И въобще имах ли шанс?
-Но винаги имаш шанс в SM!-опита се да ме разведри Jongin.
-Там е дори по-трудно.-въздъхнах за пореден път.
-Имам доверие в теб.-каза Jongin и ме потупа по рамото.
-Имаш две седмици да усъвършенстваш танца и песента си.-каза Taemin.
-Това ме подсети. Коя песен ще пееш?-попита Jongin.
-Отново Fallin'. Имах време да я усъвършенствам и имам доверие в нея. А и нямам време да науча нова.-отговорих им.
-Ама...-започна Taemin, но се спря.
-Какво?-попитах.
-Нищо.-измънка той и погледна настрани.
-Сериозно, какво?-попитах. Погледнах го от близо и забелязах нещо. Изглеждаше различен, но не можех да разбера какво го правеше различен. Не беше косата му, нито лицето. Но някак не беше същия от първия път когато го видях.
Бързо разсеях мислите си. Нямаше смисъл да мисля за това. Може би просто си въобразявах.
Той се спря и ме погледна в очите. Отвори уста за момент, но после я затвори и погедна напред.
-Нищо.-измънка той и тръгна напред. За момент си помислих, че нещата между нас се получаваха, но явно съм грешала.
В университета отново имах театрално изкуство и лектора ни обясни начина на разпределяе на ролите. Всъщност нямаше голямо разпределение, просто трябваше да го обсъдим между членовете на групата. Имаше един проблем - моят отбор бяха ужасно срамежливи и бързо решиха аз да съм с главната роля.
-Вие не разбирате. Не мога да имам главната роля.-повторих за хиляден път.
-За какво спорите тук?-попита лектора, когато дойде до нашата групичка.
-Те искат да имам главната роля. Но вие ми казахте...
-Това е страхотна идея!-прекъсна ме той.
-Ама как ще е страхотна. Вие сам казахте, че...
-Да, но това е идеален начин да изпиташ възможностите си и да покажеш, че можеш да работиш в екип.-обясни ми той като ме прекъсна за втори път.
-А решихте ли какво ще танцувате?-попита той.
-Обмислихме да е нещо като мюзикъл...-казах тихо засрамена от собствената си идея. Мюзикъл, добре, но не знаех как точно да го направим.
-Добре.-каза той и нещо просветна в очите му.-А ще викате ли някой от по-големите във вашия отбор?-попита той.
-Само тя познава някой от по-големите.-каза едно момиче и кимна към мен.
-Обясних ви вече, че той ще е зает и няма време за нас.-оправдах се. Всъщност нещата бяха много по-сложни, но нямаше начин да им кажа. Сама се обвинявах за случилото се с мен и Taemin, а какво ли оставаше, ако кажех на някой друг. Само като си представях как го молех да ми помогне ми се струваше като кошмар. Макар той да беше отхвърления, аз също още бях в неудобна ситуация и не можех да го погледна без да видя болката в очите му.
-Това не е проблем. Ако се включи ще го изключа от заниманията му в момента и ще му дам добра оценка.-каза лектора и всички ме погледнаха умолително. Явно вече нямаше начин да се измъкна.
-Ще го помолиш ли?-попитах Jonghyun по-късно през деня. И двамата бяхме в стаята ми и седяхме на земята. Бях му обяснила ситуацията и помолих дискретно да му намекне без да каже, че аз съм го накарала.
-Няма ли да е по-добре сама да го питаш?-попита той.-Ти винаги си казвала, че искаш сама да се справиш със ситуацията.
-Не знам дали ще се съгласи.-казах и оставих главата ми да кимне. Беше ми неудобно като цяло да говоря за Taemin с Jonghyun, по обясними причини, но той изглежда го приемаше добре сякаш имаше опит в това. Това само ме накара да се притеснявам, че може би той използва актьорството си добито след много години пред камерите, а вътрешно не може да прости на мен или на приятеля си.
За момент просто мълчахме осъзнавайки безизходицата на ситуацията ми. Трябваше да се справя сама, а това ми се струваше невъзможно.
-А! Това не е ли мое?-попита той и се изправи. Погледнах го как отива до бюрото ми и взима кучето, което сам бе нарисувал.
-А, бях забравила за Hyunie.-казах и се затичах към него.-Когато осъзнах, че е в мен не исках да те виждам и нямаше как да ти го върна.-признах си и мислено се зашлевих, че го казах.
-Hyunie?-попита той игнорирайки останалите ми думи.
-Ами... На собственика...-опитах се да обясня, но се спрях преди да кажа друго нещо, от което да се засрамя.
-Кръстила си го на мен?-попита той. Не намерих думите, с които да се оправдая и просто кимнах.-Мила.-прошепна той и ме прегърна силно.-Мислиш като мен. Кръстих зайчето Soomi и тя винаги ми напомня на теб.-каза той и ме целуна нежно. Отдръпна се само за малко, за да ме погледне в очите и да отмести кичур коса преди да ме целуне отново, този път с повече страст. Осъзнавах къде се намирахме и с големи усилия се накарах да се отдръпнем преди той да поиска повече. Не биваше, не беше редно - повтарях си.
-Какво?-попита той недоволно.
-Н-нищо. Просто...-опитах се да се оправдая.
-Не си готова?-попита той. Аз погледнах надолу и кимнах изчервена.
-Няма нищо. Мога да чакам.-усмихна ми се той с онази незабравима усмивка, която ме караше да остана без дъх. Можеше ли наистина?
-Не.-отвърнах с въздишка.
-Знаеш ли дали са го получили?-продължи да пита той.
-Не.-отговорих още по-отчаяна.-Нямам никаква представа дали са го харесали, нито дали са го получили.-казах леко притеснено.
-Не се притеснявай.-усмихна ми се Jongin.-Сигурно имат тонове кандидати и още не са стигнали до твоя.
-ТОНОВЕ КАНДИДАТИ!?-изненадах се и Taemin постави ръка на челото си.
-Това беше тъп начин да я успокоиш.-каза той.
-Тонове кандидати...-прошепнах на себе си опитвайки се да пресметна това колко точно хора трябваше да бъдат. И въобще имах ли шанс?
-Но винаги имаш шанс в SM!-опита се да ме разведри Jongin.
-Там е дори по-трудно.-въздъхнах за пореден път.
-Имам доверие в теб.-каза Jongin и ме потупа по рамото.
-Имаш две седмици да усъвършенстваш танца и песента си.-каза Taemin.
-Това ме подсети. Коя песен ще пееш?-попита Jongin.
-Отново Fallin'. Имах време да я усъвършенствам и имам доверие в нея. А и нямам време да науча нова.-отговорих им.
-Ама...-започна Taemin, но се спря.
-Какво?-попитах.
-Нищо.-измънка той и погледна настрани.
-Сериозно, какво?-попитах. Погледнах го от близо и забелязах нещо. Изглеждаше различен, но не можех да разбера какво го правеше различен. Не беше косата му, нито лицето. Но някак не беше същия от първия път когато го видях.
Бързо разсеях мислите си. Нямаше смисъл да мисля за това. Може би просто си въобразявах.
Той се спря и ме погледна в очите. Отвори уста за момент, но после я затвори и погедна напред.
-Нищо.-измънка той и тръгна напред. За момент си помислих, че нещата между нас се получаваха, но явно съм грешала.
В университета отново имах театрално изкуство и лектора ни обясни начина на разпределяе на ролите. Всъщност нямаше голямо разпределение, просто трябваше да го обсъдим между членовете на групата. Имаше един проблем - моят отбор бяха ужасно срамежливи и бързо решиха аз да съм с главната роля.
-Вие не разбирате. Не мога да имам главната роля.-повторих за хиляден път.
-За какво спорите тук?-попита лектора, когато дойде до нашата групичка.
-Те искат да имам главната роля. Но вие ми казахте...
-Това е страхотна идея!-прекъсна ме той.
-Ама как ще е страхотна. Вие сам казахте, че...
-Да, но това е идеален начин да изпиташ възможностите си и да покажеш, че можеш да работиш в екип.-обясни ми той като ме прекъсна за втори път.
-А решихте ли какво ще танцувате?-попита той.
-Обмислихме да е нещо като мюзикъл...-казах тихо засрамена от собствената си идея. Мюзикъл, добре, но не знаех как точно да го направим.
-Добре.-каза той и нещо просветна в очите му.-А ще викате ли някой от по-големите във вашия отбор?-попита той.
-Само тя познава някой от по-големите.-каза едно момиче и кимна към мен.
-Обясних ви вече, че той ще е зает и няма време за нас.-оправдах се. Всъщност нещата бяха много по-сложни, но нямаше начин да им кажа. Сама се обвинявах за случилото се с мен и Taemin, а какво ли оставаше, ако кажех на някой друг. Само като си представях как го молех да ми помогне ми се струваше като кошмар. Макар той да беше отхвърления, аз също още бях в неудобна ситуация и не можех да го погледна без да видя болката в очите му.
-Това не е проблем. Ако се включи ще го изключа от заниманията му в момента и ще му дам добра оценка.-каза лектора и всички ме погледнаха умолително. Явно вече нямаше начин да се измъкна.
-Ще го помолиш ли?-попитах Jonghyun по-късно през деня. И двамата бяхме в стаята ми и седяхме на земята. Бях му обяснила ситуацията и помолих дискретно да му намекне без да каже, че аз съм го накарала.
-Няма ли да е по-добре сама да го питаш?-попита той.-Ти винаги си казвала, че искаш сама да се справиш със ситуацията.
-Не знам дали ще се съгласи.-казах и оставих главата ми да кимне. Беше ми неудобно като цяло да говоря за Taemin с Jonghyun, по обясними причини, но той изглежда го приемаше добре сякаш имаше опит в това. Това само ме накара да се притеснявам, че може би той използва актьорството си добито след много години пред камерите, а вътрешно не може да прости на мен или на приятеля си.
За момент просто мълчахме осъзнавайки безизходицата на ситуацията ми. Трябваше да се справя сама, а това ми се струваше невъзможно.
-А! Това не е ли мое?-попита той и се изправи. Погледнах го как отива до бюрото ми и взима кучето, което сам бе нарисувал.
-А, бях забравила за Hyunie.-казах и се затичах към него.-Когато осъзнах, че е в мен не исках да те виждам и нямаше как да ти го върна.-признах си и мислено се зашлевих, че го казах.
-Hyunie?-попита той игнорирайки останалите ми думи.
-Ами... На собственика...-опитах се да обясня, но се спрях преди да кажа друго нещо, от което да се засрамя.
-Кръстила си го на мен?-попита той. Не намерих думите, с които да се оправдая и просто кимнах.-Мила.-прошепна той и ме прегърна силно.-Мислиш като мен. Кръстих зайчето Soomi и тя винаги ми напомня на теб.-каза той и ме целуна нежно. Отдръпна се само за малко, за да ме погледне в очите и да отмести кичур коса преди да ме целуне отново, този път с повече страст. Осъзнавах къде се намирахме и с големи усилия се накарах да се отдръпнем преди той да поиска повече. Не биваше, не беше редно - повтарях си.
-Какво?-попита той недоволно.
-Н-нищо. Просто...-опитах се да се оправдая.
-Не си готова?-попита той. Аз погледнах надолу и кимнах изчервена.
-Няма нищо. Мога да чакам.-усмихна ми се той с онази незабравима усмивка, която ме караше да остана без дъх. Можеше ли наистина?
Няма коментари:
Публикуване на коментар