3
Заедно с Jonghyun дълго си говорехме в стаята ми. Макар и да ми беше забавно ми се струваше сякаш се крихме от света и ми беше малко неудобно. Но, разбирах добре ситуацията и си мълчах. Трябваше да се радвам и на малките възможности, които имахме.
По-рано той ми беше звъннал, защото не ме бе намерил в залата. Не му бях казала, че е заключена, защото не се знаеше дали ще го видя. Това беше другата причина да не харесвам връзката със звезда. Макар това и да ми беше първата връзка и не знаех как е обикновено, но не мразех факта, че никога не знаех къде е и дали ще го видя скоро. Самия той не знаеше отговора на тези въпроси и идваше при мен веднага щом можеше без предупреждение. Затова и той без покана влезе вкъщи ухилен до уши. Макар и да се опитах да му попреча. Ами добре, стига да се държи добре можеше винаги да ме посещава.
По-рано той ми беше звъннал, защото не ме бе намерил в залата. Не му бях казала, че е заключена, защото не се знаеше дали ще го видя. Това беше другата причина да не харесвам връзката със звезда. Макар това и да ми беше първата връзка и не знаех как е обикновено, но не мразех факта, че никога не знаех къде е и дали ще го видя скоро. Самия той не знаеше отговора на тези въпроси и идваше при мен веднага щом можеше без предупреждение. Затова и той без покана влезе вкъщи ухилен до уши. Макар и да се опитах да му попреча. Ами добре, стига да се държи добре можеше винаги да ме посещава.
Говорех ме си как сме прекарали дните, в които не сме се виждали. Обясних му как се притеснявам, че Pledis не са ми отговорили, но той ме увери, че ще отнеме време и ме попита дали тренирам за кастинга за SM. Със по-малко тъжната тема ми се смени и настроението и започнах да се оплаквам от трудната песен присторено разглезено карайки го да се засмее.
Реших да го изпратя до колата му, въпреки че можеха да ни видят. Той си сложи качулката и си вървеше спокойно, за да се слее с останалите, въпреки че улицата беше празна. Но аз не спирах да се оглеждам колкото и да си повтарях, че така изглеждах подозрителна.
-Ще ме целунеш ли за довиждане?-попита ме той с усмивка пред колата си.
-Ами, ако ни видят?-попитах.
-Не ми пука.-каза той и се наведе, за да ме целуне. Целувката беше кратка, но мила и накара краката ми да омекнат. Ето за това леко докосване си струваше всичкото криене и проблеми. Макар и да го криех и ако ме питаха щях да отричам, но той наистина ми липсваше.
-Обичам те.-прошепнах все още със затворени очи. Когато ги отворих видях неговите, в които блестяха малки звездички. Той премига и се усмихна. Не онази леко глупава усмивка, а усмивка изпълнена с вътрешно щастие и спокойствие. Сякаш той нямаше какво друго да иска от живота.
-И аз. Обичам те много.-каза той и ме целуна за кратко отново и влезе в колата си.
Изчаках го да си тръгне и минах покрай залата, за да видя дали няма да е отключена. Минах покрай един прозорец и видях как някой наблюдаваше работниците, които сменяха счупеното огледало и мрънкаше под носа си. Не можах да сдържа любопитството си и влязох в залата. За радост вратата беше отключена. В началото открехнах леко вратата и погледнах вътре. Двама работници сменяха усърдно счупеното огледало, а един мъж стоеше и ги гледаше докато се оплакваше.
-Веднъж да си взема почивен ден и да трябва да сменям огледало.-мънкаше си той. Не можех да видя лицето му, защото носеше качулка, шапка и маска на носа и устата. Но гласът му ми се стори познат, също и очите му. Някак си знаех кой е той още тогава, но се доближих, за да бъда сигурна. Нямаше как той да бъде собственика на залата. Не можех да го повярвам! Не ми пукаше, че не трябва. Ако беше той щеше да си заслужава.
Когато стигнах до него той се обърна към мен и се намръщи. Да, очите бяха същите, но не вярвах да беше същия човек.
-Залата е затворена за днес.-каза той и гласът му ме осигури. Това беше той! Нямаше съмнение.
-Rein op...-извиках изненадано, но той сложи ръка на устата ми и ме прекъсна.
-Тихо.-прошепна паникьосано той и погледна към работниците. Те си вършеха работата и не ни обърнаха внимание.-Да излезем.-каза той и двамата излязохме в коридора. После той си махна маската имайки предвид, че вече знаех, че е той.
Реших да го изпратя до колата му, въпреки че можеха да ни видят. Той си сложи качулката и си вървеше спокойно, за да се слее с останалите, въпреки че улицата беше празна. Но аз не спирах да се оглеждам колкото и да си повтарях, че така изглеждах подозрителна.
-Ще ме целунеш ли за довиждане?-попита ме той с усмивка пред колата си.
-Ами, ако ни видят?-попитах.
-Не ми пука.-каза той и се наведе, за да ме целуне. Целувката беше кратка, но мила и накара краката ми да омекнат. Ето за това леко докосване си струваше всичкото криене и проблеми. Макар и да го криех и ако ме питаха щях да отричам, но той наистина ми липсваше.
-Обичам те.-прошепнах все още със затворени очи. Когато ги отворих видях неговите, в които блестяха малки звездички. Той премига и се усмихна. Не онази леко глупава усмивка, а усмивка изпълнена с вътрешно щастие и спокойствие. Сякаш той нямаше какво друго да иска от живота.
-И аз. Обичам те много.-каза той и ме целуна за кратко отново и влезе в колата си.
Изчаках го да си тръгне и минах покрай залата, за да видя дали няма да е отключена. Минах покрай един прозорец и видях как някой наблюдаваше работниците, които сменяха счупеното огледало и мрънкаше под носа си. Не можах да сдържа любопитството си и влязох в залата. За радост вратата беше отключена. В началото открехнах леко вратата и погледнах вътре. Двама работници сменяха усърдно счупеното огледало, а един мъж стоеше и ги гледаше докато се оплакваше.
-Веднъж да си взема почивен ден и да трябва да сменям огледало.-мънкаше си той. Не можех да видя лицето му, защото носеше качулка, шапка и маска на носа и устата. Но гласът му ми се стори познат, също и очите му. Някак си знаех кой е той още тогава, но се доближих, за да бъда сигурна. Нямаше как той да бъде собственика на залата. Не можех да го повярвам! Не ми пукаше, че не трябва. Ако беше той щеше да си заслужава.
Когато стигнах до него той се обърна към мен и се намръщи. Да, очите бяха същите, но не вярвах да беше същия човек.
-Залата е затворена за днес.-каза той и гласът му ме осигури. Това беше той! Нямаше съмнение.
-Rein op...-извиках изненадано, но той сложи ръка на устата ми и ме прекъсна.
-Тихо.-прошепна паникьосано той и погледна към работниците. Те си вършеха работата и не ни обърнаха внимание.-Да излезем.-каза той и двамата излязохме в коридора. После той си махна маската имайки предвид, че вече знаех, че е той.
-Rain oppa мислех си, че си в армията.-казах.
-Взех си почивен ден. Трудно е да си вземе човек, а заради теб вместо да съм с приятелката си си сменям огледала.-каза той и аз забих поглед в земята.
-Съжалявам.-прошепнах тихо.
-Извинявай. Навярно не е било нарочно.-каза той, но аз виновно не погледнах към него. само да знаеше случката... По-добре да не знаеше. Само като се сещах и сърцето ми се свиваше. Dongho все още не можеше да ме погледне в очите и заекваше когато говореше с мен. Разбирам го, това ще е било голяма травма за него.-Ти ли си момичето с шкафчето?-попита той и аз кимнах.-Ти си тук всеки ден, нали?-попита той и аз отново кимнах.-Не ти се сърдя, личи си, че си фен. Прощавам ти.-каза той и аз го погледнах изненадано. Той ми се усмихна и седна на перваза на прозореца, а после ме покани да него. Аз седнах до него обмисляйки всички въпроси, които исках да го питам.
-Оппа е в армията сега... Кой отключва и заключва залата?-попитах.
-Взех си почивен ден. Трудно е да си вземе човек, а заради теб вместо да съм с приятелката си си сменям огледала.-каза той и аз забих поглед в земята.
-Съжалявам.-прошепнах тихо.
-Извинявай. Навярно не е било нарочно.-каза той, но аз виновно не погледнах към него. само да знаеше случката... По-добре да не знаеше. Само като се сещах и сърцето ми се свиваше. Dongho все още не можеше да ме погледне в очите и заекваше когато говореше с мен. Разбирам го, това ще е било голяма травма за него.-Ти ли си момичето с шкафчето?-попита той и аз кимнах.-Ти си тук всеки ден, нали?-попита той и аз отново кимнах.-Не ти се сърдя, личи си, че си фен. Прощавам ти.-каза той и аз го погледнах изненадано. Той ми се усмихна и седна на перваза на прозореца, а после ме покани да него. Аз седнах до него обмисляйки всички въпроси, които исках да го питам.
-Оппа е в армията сега... Кой отключва и заключва залата?-попитах.
-Баща ми. Той няма много време, затова просто идва и отключва и после след работа идва, за да заключи.-отговори ми той. Значи бях права и все пак старец се грижеше за мястото?
Всъщност дори и аз да питах въпросите в главата ми се въртяха глупави мисли, които ни искаха да се махнат. "Сетя до Rain! Това е Jung Jihoon и аз си говоря с него! Толкова сме близо, че мога да видя всяка извивка на лицето му. И О, БОЖЕ! УСМИВКАТА МУ!" Да... слабо казано бях полудяла. Е, не го бях виждала за първи път, защото съм ходила на 2 негови концерта, но за жалост винаги много на далеч от сцената.
-Защо никой не знае, че си собственик на фитнес зала?-попитах опитвайки се да се преструвам на спокойна. Изненадващо се справях добре.-Защото исках малко спокойствие.-отговори той.
-Но аз никога не съм те виждала тук.
-В началото залата беше на мой приятел, но той не печелеше от нея и я продаде на мен. За жалост през деня бях затрупан с графика ми и идвах тук късно вечер, когато те е нямало.-обясни той.
-Оппа...-започнах, но се изчервих и млъкнах.
-Да?-попита той. Не знам дали трябваше да питам такъв въпрос. Като се имаше въпрос обстоятелствата направо трябваше да си замълча. Но устата ми не ме послуша.
-Може ли автограф?-попитах. Той се засмя и разроши косата ми. ОМО! Усмивката!
Когато работниците бяха готови и Jihoon ги изпрати и им плати се върна в залата.
-Не ти ли е забранено да си без униформа и шапка?-попитах го.-О, извинете! Говоря прекалено формално.-осъзнах се и се извиних. Като фен го приех като приятел без да се усетя, че бях невъзпитана.
-Няма проблем. Предпочитам да ми викаш оппа. А униформата я свалих за да не ме разпознаят работниците.-обясни той и ми се усмихна когато махна маската.
-Оппа... Може ли да потанцуваме?-попитах го срамежливо и той се усмихна.
-Защо не.-каза той. Аз за скачах щастливо и се затичах към стария ми CD player и сложих в него CD само с негови песни. Харесвах танците му, защото бяха нещо по-добро от обичайното, а щом можех да танцувам със самия него се чувствах невероятно щастлива.
Застанах по средата на огледалата и Jihoon застана до мен. За разлика от мен той не знаеше коя ще е песента, но не изглежда да се замили много преди да започне да танцува заедно с мен на "Hip song".
-Съжалявам, че не успя да видиш приятелката ти.-казах.-Изглежда съм голям егоист.
-Всъщност тя имаше работа и затова не можах да я видя. Но ми беше забавно да танцувам с теб.-усмихна се той и аз погледнах надолу. "Да можех да танцувам така и с Taemin" помислих си.
-Какво има?-попита той.
-Нищо.-усмихнах му се.
-Един фен не иска да поговори със своя оппа?-попита той с усмивка.
-Просто тинейджърски глупости.-казах му опитвайки се да уверя и себе си. Но не. те не бяха толкова повърхностни за мен.
-Можеш да ми кажеш. И аз съм бил тинейджър.-каза той и седна на една скамейка. Аз седнах до него и въздъхнах. Разказах му на кратко ситуацията с Taemin и за начина, по който той се държеше с мен след това.
-Разбирам.-каза той и кимна с глава.-Мисля, че той ще се съгласи да танцува с теб. За да те обича толкова много... Искам да кажа, че ако държи на теб ще пренебрегне егоизма си.-обясни ми той. За момент лицето му изглеждаше тъжно сякаш разбираше от личен опит ситуацията ми, но после той се усмихна и реших да не се задълбочавам в проблемите му.
-Не е точно егоизъм...-опитах се да защитя приятеля си, защото все още го смятах за такъв.
-Не трябва да мислиш така. Той е виновния за глупавото си държание. Ти просто не си отвърнала на чувствата му.-каза той почти карайки ми се. Е, не повишаваше тон, но се караше по онзи поучителен начин, който майка използваше.
-Но той...
-Обичаш ли го?-попита той.
-Той е мил и е бил винаги с мен. Помагал ми е...
-Обичаш ли го?-попита той отново по-строго, прекъсвайки ме.
-Само като приятел.-отвърнах с въздишка и оставих главата ми да клюмне.
-Тогава ти не си виновна.-каза той. После погледна часовника си и въздъхна.- Трябва да тръгвам. Ще говориш с него, нали?-попита ме той и аз кимнах.-После ми звънни и ми кажи какво е станало.-каза той и си тръгна.
Докато чакахме работниците той ми даде автограф и дори се снимахме. После реши, че и без това седя всеки ден в залата му и ми даде телефонния си номер и ми каза кога може да му звъня, но да не давам телефона на други и да му звъня само понякога и в определените му часове. Jihoon се оказа наистина земен човек. Грижовен към хората, въпреки че бях много досаден човек, който провали срещата с приятелката му. Той не посмя да ми каже това, но и сама го разбрах. Дори ми помогна със съвети, които ми трябваха от много време.
Но все пак имах ли смелостта да говоря с Taemin и да го помоля да ни помогне?
Но все пак имах ли смелостта да говоря с Taemin и да го помоля да ни помогне?
Няма коментари:
Публикуване на коментар