5
-Мамо, къде отиваме?-попитах мама когато бях съвсем малка.
-Нали поиска да ходиш на балет? Водя те, за да се научиш.-усмихна ми се тя.
-Наистина? Мамто, ти си най-добрата майка на света!-зарадвах се.
Всъщност балета се оказа много труден, но не се отказвах. Години по-късно затвориха залата за балет, защото нямаше много деца, които да посещават уроците.
Тогава бях на около 11 или 12. Не излязох от стаята си с дни и мама започна да се притеснява за мен. Още тогава знаех, че танците са това, с което исках да се занимавам.
Един ден тя ми взе балетните обувки и ми каза, че ще ме заведе някъде. И аз я последвах. Факта, че ми взе обувките, значеше, че ще танцувам.
Заведе ме в залата, където прекарах останалото си детство и където срещнах Jonghyun. Макар, че самара зала беше по-малка от тази на балетните класове за мен тя бе като спасение.
-Аз ще вляза в стаята на собственика. Ти стой тук и бъди послушна.-каза ми мама.
Чух я как обсъждаше нещо със собственика дори през затворената врата. Очевидно спореха. Натъжих се, защото нямаше да мога да ползвам залата, но реших да се възползвам от възможността. Обух балетните си пантофки и затанцувах пред огледалото. Нямаше музика, но добре си спомнях стъпките на последния танц, който учехме.
Не помня много какво е станало, но мама казва, че когато собственика ме видял в крайна сметка се съгласил да ползвам залата. Явно му е харесало как танцувам или колко чувство слагам в танца си.
Замислих се дали този собственик не е бил самия Jihoon, но бързо отхвърлих варианта. Щях да забележа, дори и да го видях за съвсем малко. Но и тогава е било прекалено рано в кариерата му, за да притежава залата. Но той каза, че е купил залата от приятел и това означава, че тогава все още собственик е бил приятеля му, ако не и някой друг.
Онзи мой първи ден в залата беше вълнуващ, но не помня лицето на човека, с който говореше мама. Може би защото бях малка или развълнувана. Или пък защото бях съсредоточена прекалено върху танца си.
Най-добре беше да питам майка си или самия Jihoon. Но преди това имах друга работа. Въпреки, че беше събота с групата ми трябваше да се съберем и да измислим песните и останалото. Макар и идеята ми за мюзикъл да беше добра, това беше прекалено добра работа, с която се бяхме нарамили.
С групата се чакахме направо в една от залите. Всеки имаше идеи за песни и ги обсъдихме една по една. Макар и срамежливи всички започнаха да се отпускат и аз дадох малки задачи на всеки един, но най-строга бях с хореографът Мин, който беше от Китай. Винаги съм искала да се заема с хореографията на танци, включващи повече от един човек.
Обсъдихме всичко до последния момент. Някак си приех Troublemaker, защото бях единствената против, а и останалите от групата не бяха толкова стеснителни. Разбрах защо е промяната, защото бях точно като тях. Макар и срамежливи, след като опознахме хората се отваряхме малко по малко. Minki също като мен трудно се сприятеляваше с хората. Някой от групата все още мълчаха, но се смяха с нас и се съгласяваха с решенията ни. Точно за тези хора внимавах, защото когато обсъждахме нещо и те се съгласяваха си го казваха, но когато не одобряваха нещо мълчаха, за да не им се сърдим. Щом видях тези реакции веднага сменях идеята и очите им показвах облекчение. Макар и да не бях добър лидер можех да дам всичко от себе си.
Всичко мина добре и към края на деня се разделихме. Понеже живеех на близо тръгнах пеш и по пътя видях една много смешна гледка. Едно момче, с шапка, увило плътно шала си около лицето си, за да му се виждат само очите, беше се скрил зад едно дърво и ми махаше неуморимо. Засмях се когато отидох до него.
-Jonghyun, какво правиш?-попитах го.
-Изненада.-отговори той и познах, че се усмихва когато очите му се присвиха.-Ще те водя някъде.-каза той и хвана ръката ми. Не се замислих да му откажа и го оставих да ме води по улиците. Накрая стигнахме до едно малко кафене, в което нямаше и жива душа.
-Май е затворено.-казах натъжена, защото плановете му се провалиха.
-Напротив. Аз го наех цялото.-засмя се той и двамата влязохме.-Спомняш ли си първата ни среща?-попита той.
-Разбира се.-усмихнах се.
-Тогава имаше да ти показвам още едно място, но ти трябваше да се прибираш.-обясни той и си свали шала. Бузите му бяха зачервени и ми се прииска да ги ощипя, но той ме изпревари и се доближи до мен и ме целуна.-Това е мястото, където щях да те заведа.-каза той когато се отдръпна. Но аз го дръпнах отново за повторна целувка. Той се усмихна и ме притисна силно към себе си задълбочавайки целувката.
Но все някога трябваше да се отдръпнем. Чух някакво шумолене до нас и когато се отдръпнах видях персонала на кафенето да стои зад барплота и да ни се усмихва. Повечето бяха жени и ни гледаха с онзи поглед, който казваше "Колко са сладки!".
-Нека да седнем.-усмихна ни се той. Заведе ни до една закътана масичка, която беше приготвена. Красива златиста покривка, чиниите и букета от рози по средата.
Двамата седнахме един срещу друг и той ми се усмихна.
-Имам да ти призная нещо.-казах му с усмивка.
-Да не си бременна?-попита той на шега и се засмях.
-Сериозно ти говоря.-казах и той се притесни.-Обичам се.-казах и се засмях.
-Аз също имам да ти кажа нещо много важно.-каза той без да промени изражението му.-За това и те извиках тук.
-Да не би ти да си бременен?-ухилих се, но той не се усмихна.
-Аз...
Няма коментари:
Публикуване на коментар