9
Ние всички даваме всичко, за да не приличаме на родителите си. Като деца ги боготворим и обичаме, но като тинейджъри ги обиждаме и мразим когато спорим дали не може вечерния ни час да е малко по-дълъг. А когато родителите ни не разберат колко трудно е в училище, че за нас е важно да излизаме с приятели до късно, че момчето от другия клас ще ви бъде съпруг и ще се обичаме цял живот си казваме "Аз няма да бъда като родителите си!".
Въпреки това съдбата все пак ни въвлича в едни ситуации, в които правим като родителите ни, така както са ни учили. И независимо протестите ни все пак се превръщаме в родителите ни.
Репетициите минаваха много добре и Taemin започна да идва за по-дълго. Всички ми влязоха в положението, че не можах да дойда и ми се зарадваха, че ме приеха в SM.
-Не разбирам защо не ми каза за кастинга.-каза мама притеснено.
-Защото не ми давате.-казах.
-Това е за твое добро.-отговори тя.
-Обясни ми.-казах и седнах на стола до плота.
-Ах.-въздъхна тя.-Обещах му да не казвам.-каза тя.
-На татко ли?-попитах.
-Е, и той ме помоли, но всъщност обещах на друг.-отговори ми тя.
-Нищо не разбирам!-събрах вежди объркано.
-Добре, ще ти кажа, но моля те да не казваш на никого.-каза ми тя.
-Няма, обещавам.-казах.
Когато се преместех тук имах много слаби познания по корейски и не мърдах никъде без най-добрата ми приятелка, Ирина, познаваш я, работи на кафенето. Тя знаеше много добре корейски и ми превеждаше.
Веднъж обаче една тълпа ни раздели и се загубих. Нямах телефон и нямаше как да се свържа с нея. Много се паникьосах и обикалях като муха без глава. Тук всички улици ми се струваха еднакви. Започнах да разпитвам на моя развален английски, но никой не ме разбираше. Спрях едно момче, което също не знаеше много английски, но дочу името на хотела, в който бяхме отседнали и ме заведе до там. Накарах го да ме последва до стаята и с превода на Ирина му благодарих.
Той продължи да контактува с нас двете и научих повечето от корейския си от него. Помогна ни да си намерим апартаменти и... Ами той ме запозна с баща ти.
С баща ти се влюбихме веднага и тръгнахме много бързо. Но другото момче всъщност си падаше по мен, но за мен беше много малък. Имахме почти 10 години разлика, а и наистина бях влюбена в баща ти.
Но веднъж се бяхме скарали за нещо и бяхме на косъм да скъсаме. Притичах до приятеля ми да ме подкрепи в този момент, защото наистина имах нужда от подкрепа. Тогава той не се възползва от факта, че може да ме има, защото разбра, че съм бременна с теб и ми помогна да се сдобря с баща ти.
Въпреки това съдбата все пак ни въвлича в едни ситуации, в които правим като родителите ни, така както са ни учили. И независимо протестите ни все пак се превръщаме в родителите ни.
Репетициите минаваха много добре и Taemin започна да идва за по-дълго. Всички ми влязоха в положението, че не можах да дойда и ми се зарадваха, че ме приеха в SM.
-Не разбирам защо не ми каза за кастинга.-каза мама притеснено.
-Защото не ми давате.-казах.
-Това е за твое добро.-отговори тя.
-Обясни ми.-казах и седнах на стола до плота.
-Ах.-въздъхна тя.-Обещах му да не казвам.-каза тя.
-На татко ли?-попитах.
-Е, и той ме помоли, но всъщност обещах на друг.-отговори ми тя.
-Нищо не разбирам!-събрах вежди объркано.
-Добре, ще ти кажа, но моля те да не казваш на никого.-каза ми тя.
-Няма, обещавам.-казах.
Когато се преместех тук имах много слаби познания по корейски и не мърдах никъде без най-добрата ми приятелка, Ирина, познаваш я, работи на кафенето. Тя знаеше много добре корейски и ми превеждаше.
Веднъж обаче една тълпа ни раздели и се загубих. Нямах телефон и нямаше как да се свържа с нея. Много се паникьосах и обикалях като муха без глава. Тук всички улици ми се струваха еднакви. Започнах да разпитвам на моя развален английски, но никой не ме разбираше. Спрях едно момче, което също не знаеше много английски, но дочу името на хотела, в който бяхме отседнали и ме заведе до там. Накарах го да ме последва до стаята и с превода на Ирина му благодарих.
Той продължи да контактува с нас двете и научих повечето от корейския си от него. Помогна ни да си намерим апартаменти и... Ами той ме запозна с баща ти.
С баща ти се влюбихме веднага и тръгнахме много бързо. Но другото момче всъщност си падаше по мен, но за мен беше много малък. Имахме почти 10 години разлика, а и наистина бях влюбена в баща ти.
Но веднъж се бяхме скарали за нещо и бяхме на косъм да скъсаме. Притичах до приятеля ми да ме подкрепи в този момент, защото наистина имах нужда от подкрепа. Тогава той не се възползва от факта, че може да ме има, защото разбра, че съм бременна с теб и ми помогна да се сдобря с баща ти.
-Чакай! Искаш да кажеш, че заради мен с приятеля ти така и не сте се събрали? Той сигурно ме мрази.-казах тъжно и тя се засмя.
-Не. Не те мрази. Той разбра, че няма шанс с мен.-каза тя.
-Но защо ми разказваш това?-попитах.
-Приятеля ми стана известен след като се роди и погуби всякакъв шанс да има сериозна приятелка за дълго. Почти скъса връзка с мен и семейството си. От него знам колко е трудно да си известен.-каза тя.
-Наистина? А кой е той всъщност?-попитах.
-Той е собственика на залата. Спомняш ли си, че ти казах, че собственика ми е познат? Но, разбира се тогава беше много малка...
-Чакай!-спрях я и всичко ми се изясни в главата.-Била си приятелка с Rain!?-попитах.
-Е, аз му викам Jihoon.-усмихна ми се тя.
Не разбирам. Той ми помага толкова много докато знаеше, коя съм. Би трябвало да ме мрази! Защо ми помагаше тогава?
Всичко ми се изясни. Когато му разказвах историята си за Taemin и Junhyung той ме е разбирал, защото е изживял това. Той е знаел как ще реагира Taemin, защото той е бил в неговата роля преди.
-Оппа...-започнах тъжно опитвайки се да събера мислите си. Трябваше да обмисля какво да го питам. Нещо, което не можах да направя цял ден.
-Какво има? Звучиш притеснена.-притесни се той.
-Защо ми помагаш?-попитах.
-Какъв е този въпрос?-засмя се той.
-Защо си толкова мил с мен?-попитах и очите ми се напълниха със сълзи.
-Нали ти казах, че е тайна.-засмя се той. Явно не разбираше какво се случва на другия край на линията.
-Оппа, защо не ме мразиш!-извиках.
-К-какви ги говориш!?-стресна се той. Първите сълзи се спуснаха затова ми отне време да продължа да говоря докато се опитвах да сдържа плача си.
-Аз съм те разделила окончателно с мама. Заради мен ти не си с нея сега.-казах.-Би трябвало да ме мразиш, а ти ми помагаш.-казах през плача си.
-Чакай, какво знаеш?-попита той.
-Всичко!-казах.
-Майка ти ли ти каза?-продължи да ме пита той.
-Отговори ми на въпроса! Защо не ме мразиш!?-извиках. Вече въпроса не беше "Защо си толкова мил с мен?" а "Защо не ме мразиш от дъното на душата си?".
-Това не е нещо, което може да се каже по телефона. Почакай докато се върна.-каза ми спокойно той. Или поне си мислех, че е спокойно, защото не можех да го видя.
-Кога ще се върнеш?-попитах го.
-Някъде към юни месец.-отговори ми той.
-Оппа, няма да чакам пет месеца!-разкрещях се на телефона.
-Моля те, успокой се.-помоли се той. За разлика от мен той запазваше хладнокръвие.
-Няма да се успокоя!-извиках.
-Тогава няма да ти кажа!-извика той. Факта, че ми се развика ми дойде като гръм от ясно небе. Беше като шамар и изведнъж сълзите спряха, а гласа ми стана по-силен.
-Добре тогава.-казах и му затворих.
Как така стигнахме да му се сърдя?
Може би факта, че е крил това от мен ми дойде в повече. Но и аз крия толкова много от него. Това, че се държа с мен като с по-голям брат не означаваше, че не е звезда, която крие неща от другите заради имиджа си.
. Такава съм патка. Исках да се извиня, но не знаех как. Въздъхнах и преглътнах егото си
"Съжалявам"
Написах и го изпратих като съобщение на Jihoon. Освен, че съм тъпа патка съм и страхливка и не посмях да му се извиня като хората.
Докато обмислях това телефона ми звънна. Когато видях на дисплея, че е той се паникьосах и скочих от леглото.
-Какво да правя? Какво?-запитах се докато гледах телефона, който бях захвърлила на леглото. Когато разбрах, че той ще продължи да звъни взех с трепереща ръка телефона и му вдигнах.
-Преди да кажеш нещо искам да ме изслушаш.-каза той.-Държиш се детински, но те разбирам.-за момент замълча и се зачудих дали чака да кажа нещо или се чуди какво да каже.-Не ти казах, защото не знаех как ще реагираш. А и щеше да звучи странно "Бях влюбен в майка ти, но си останахме приятели.". Попита ме защо не те мразя? Защото не си ти виновната. Ти само ми помогна да разбера, че нуна никога не ме е обичала по този начин. Онази нощ, когато дойде да плаче при мен, след като се бяха скарали с баща ти, си помислих, че е моя шанс. Но когато разбрах, че е бременна с теб осъзнах, че всъщност тя обича него, а не мен. Кой бях аз, че да разделям двама влюбени? А и ти заслужаваш да си с баща си. Няма как да те обвинявам за нещо, което не си сторила. Как да обвиня едно неродено за каквото и да е?-попита той, но предположих, че не чака отговор. Отне му време преди да продължи да говори отново.-Продължих да контактувам с майка ти, но работата ми ме откъсна от всичките ми близки. Когато тя дойде, за да ме помоли да танцуваш в залата и отказах. Това беше, защото си помислих, че ако те виждам ще си спомням за майка ти, а тогава все още я обичах. Бях категоричен, че няма да те взема, но когато видях с каква страст танцуваш не можах да откажа. Виждах не проваленото ми бъдеще с майка ти в теб, а самия мен. В теб виждах дете изпълнено с мечти и страст, бях същия като теб. Сега си пораснала и много приличаш на майка си. Виждам дори имаш същите проблеми като нея. От моя личен опит реших да те посъветвам, точно така, както посъветвах и майка ти.
-Обичаш ли мама още?-попитах.
-Нуна беше първата ми любов.-каза той.
Може би ставаме като родителите си за добро. Защото само така можем да разберем колко са били прави. Че всъщност са мислили за нашо добро. Само когато ги разберем можем да видим, че не са били лоши и егоисти, а обратното. Може би точно затова съдбата повтаря ситуациите в поколенията. Съдбата ни учи, но отнема време.
-Не. Не те мрази. Той разбра, че няма шанс с мен.-каза тя.
-Но защо ми разказваш това?-попитах.
-Приятеля ми стана известен след като се роди и погуби всякакъв шанс да има сериозна приятелка за дълго. Почти скъса връзка с мен и семейството си. От него знам колко е трудно да си известен.-каза тя.
-Наистина? А кой е той всъщност?-попитах.
-Той е собственика на залата. Спомняш ли си, че ти казах, че собственика ми е познат? Но, разбира се тогава беше много малка...
-Чакай!-спрях я и всичко ми се изясни в главата.-Била си приятелка с Rain!?-попитах.
-Е, аз му викам Jihoon.-усмихна ми се тя.
Не разбирам. Той ми помага толкова много докато знаеше, коя съм. Би трябвало да ме мрази! Защо ми помагаше тогава?
Всичко ми се изясни. Когато му разказвах историята си за Taemin и Junhyung той ме е разбирал, защото е изживял това. Той е знаел как ще реагира Taemin, защото той е бил в неговата роля преди.
-Оппа...-започнах тъжно опитвайки се да събера мислите си. Трябваше да обмисля какво да го питам. Нещо, което не можах да направя цял ден.
-Какво има? Звучиш притеснена.-притесни се той.
-Защо ми помагаш?-попитах.
-Какъв е този въпрос?-засмя се той.
-Защо си толкова мил с мен?-попитах и очите ми се напълниха със сълзи.
-Нали ти казах, че е тайна.-засмя се той. Явно не разбираше какво се случва на другия край на линията.
-Оппа, защо не ме мразиш!-извиках.
-К-какви ги говориш!?-стресна се той. Първите сълзи се спуснаха затова ми отне време да продължа да говоря докато се опитвах да сдържа плача си.
-Аз съм те разделила окончателно с мама. Заради мен ти не си с нея сега.-казах.-Би трябвало да ме мразиш, а ти ми помагаш.-казах през плача си.
-Чакай, какво знаеш?-попита той.
-Всичко!-казах.
-Майка ти ли ти каза?-продължи да ме пита той.
-Отговори ми на въпроса! Защо не ме мразиш!?-извиках. Вече въпроса не беше "Защо си толкова мил с мен?" а "Защо не ме мразиш от дъното на душата си?".
-Това не е нещо, което може да се каже по телефона. Почакай докато се върна.-каза ми спокойно той. Или поне си мислех, че е спокойно, защото не можех да го видя.
-Кога ще се върнеш?-попитах го.
-Някъде към юни месец.-отговори ми той.
-Оппа, няма да чакам пет месеца!-разкрещях се на телефона.
-Моля те, успокой се.-помоли се той. За разлика от мен той запазваше хладнокръвие.
-Няма да се успокоя!-извиках.
-Тогава няма да ти кажа!-извика той. Факта, че ми се развика ми дойде като гръм от ясно небе. Беше като шамар и изведнъж сълзите спряха, а гласа ми стана по-силен.
-Добре тогава.-казах и му затворих.
Как така стигнахме да му се сърдя?
Може би факта, че е крил това от мен ми дойде в повече. Но и аз крия толкова много от него. Това, че се държа с мен като с по-голям брат не означаваше, че не е звезда, която крие неща от другите заради имиджа си.
. Такава съм патка. Исках да се извиня, но не знаех как. Въздъхнах и преглътнах егото си
"Съжалявам"
Написах и го изпратих като съобщение на Jihoon. Освен, че съм тъпа патка съм и страхливка и не посмях да му се извиня като хората.
Докато обмислях това телефона ми звънна. Когато видях на дисплея, че е той се паникьосах и скочих от леглото.
-Какво да правя? Какво?-запитах се докато гледах телефона, който бях захвърлила на леглото. Когато разбрах, че той ще продължи да звъни взех с трепереща ръка телефона и му вдигнах.
-Преди да кажеш нещо искам да ме изслушаш.-каза той.-Държиш се детински, но те разбирам.-за момент замълча и се зачудих дали чака да кажа нещо или се чуди какво да каже.-Не ти казах, защото не знаех как ще реагираш. А и щеше да звучи странно "Бях влюбен в майка ти, но си останахме приятели.". Попита ме защо не те мразя? Защото не си ти виновната. Ти само ми помогна да разбера, че нуна никога не ме е обичала по този начин. Онази нощ, когато дойде да плаче при мен, след като се бяха скарали с баща ти, си помислих, че е моя шанс. Но когато разбрах, че е бременна с теб осъзнах, че всъщност тя обича него, а не мен. Кой бях аз, че да разделям двама влюбени? А и ти заслужаваш да си с баща си. Няма как да те обвинявам за нещо, което не си сторила. Как да обвиня едно неродено за каквото и да е?-попита той, но предположих, че не чака отговор. Отне му време преди да продължи да говори отново.-Продължих да контактувам с майка ти, но работата ми ме откъсна от всичките ми близки. Когато тя дойде, за да ме помоли да танцуваш в залата и отказах. Това беше, защото си помислих, че ако те виждам ще си спомням за майка ти, а тогава все още я обичах. Бях категоричен, че няма да те взема, но когато видях с каква страст танцуваш не можах да откажа. Виждах не проваленото ми бъдеще с майка ти в теб, а самия мен. В теб виждах дете изпълнено с мечти и страст, бях същия като теб. Сега си пораснала и много приличаш на майка си. Виждам дори имаш същите проблеми като нея. От моя личен опит реших да те посъветвам, точно така, както посъветвах и майка ти.
-Обичаш ли мама още?-попитах.
-Нуна беше първата ми любов.-каза той.
Може би ставаме като родителите си за добро. Защото само така можем да разберем колко са били прави. Че всъщност са мислили за нашо добро. Само когато ги разберем можем да видим, че не са били лоши и егоисти, а обратното. Може би точно затова съдбата повтаря ситуациите в поколенията. Съдбата ни учи, но отнема време.
Няма коментари:
Публикуване на коментар