8
Когато мина реда и двете момичета след мен ни казаха, че резултатите ще излязат след седмица, когато ще ни се обадят по телефона.
Притесних се, че ще трябва да чакам толкова много, а и момичетата, които бяха след мен бяха невероятно добри. Шанса да бъда избрана от някой от всичките милиони кандидатстващи беше много малък.
Но дадох всичко от себе си. Поне знаех, че няма да си мисля "Можех и по-добре, но...". Благодарение на моя оппа се борех като лъвица и не съжалявах за нищо.
Чувството все пак беше ужасно. Точно защото давах всичко от себе си и ако не получих одобрение щеше да ме срине още повече. Това бях аз - това, което им показах. Ако не ме харесат има ли нужда да продължавам? Независимо колко се опитвах сякаш хората искаха поне още малко от мен и винаги имаше някой по-добър. Когато сметнеш, че най-сетне започнеш да се справяш с едно, нови неща изникваха, които бяха още по-трудни и почти непостижими. Затворен кръг.
Опитах се да не бъда негативно настроена. "Какво би казал оппа?" запитах се. Но после не можах да отговоря на въпроса си. "Искаше ми се той да е тук." казах си. И осъзнах, че прекалено много разчитам на другите. Бях като героиня от някоя драма, която ревеше за всичко и не можеше да се оправи в трудните ситуации, ако приятелите не и помогнат.
По стълбите буквално си ударих шамар, за да спра сълзите. Може би се чудите защо слизах по стълбите, а не с асансьора. Причината беше, че прекалено много хора чакаха за асансьорите и щеше да отнеме време, а и не обичах големите тълпи скупчени на малки пространства.
Още докато слизах по стълбите някой извика името ми. Стори ми се познат гласа и едва не паднах по стълбите докато пропуснах едно стъпало. Но за радост успах да се хвана за парапета навреме.
Обърнах се и видях Tony Testa да слиза по стълбите след мен.
-Ама какво правиш? Нали има още хора, които чакат?-попитах изненадана.
-Не знаех, че искаш да станеш звезда.-каза той.
-Трябва да казвам ли?-попитах учудено и наклоних глава настрани.
-Ами не съм сигурен, но от компанията ми обясниха, че понякога взимат трейнита направо от улицата. След невероятния ти танц можехме да те вземем още тогава.-обясни той.
-Какво?-попитах изненадана. Малко ми беше трудно да го разбера, защото говореше на развален корейски примесен с английски.
-Кастинга ти е ненужен. Приета си.-обясни ми той бавно и аз изтървах якето си, което държах в ръцете си.
-М-моля?-попитах. Tony ми даде лист, на който подробно пишеше условията за влизането ми в компанията като трейни.
-Ела когато можеш и покажи това на рецепцията. Там ще ти обяснят всичко.-каза ми той с усмивка.-Аз отивам, защото ме чакат.-каза той и тръгна да се качва по стълбите.-О, забравих.-спря се той и се обърна към мен.-Fighting!-пожела ми късмет той и аз отвърнах жеста. Останах стъписана дълго след като той си бе тръгнал. Стана толкова... Лесно...
Когато най-сетне приех факта се ухилих, взех якето си от земята и заподскачах по стълбите надолу. Ура! Господи искаше ми се да се похваля на някой. Понечих към телефона, но осъзнах, че всички са заети. Jihoon има определени часове за говорене по телефона, Nu'est имаха концерт или пък нещо друго, а SHINee имаха записване, предполагам... Трябваше да почакам.
Но това не ми скапа настроението! Още повече имах енергия, защото нямах търпение да имат време да им звънна и да им съобщя новината. Още по-добре! Щях да ги подмамя да си мислят, че съм се справила зле преди да им кажа, че са ме приели.
Толкова бях погълната от себе си, че не осъзнах, че някой викаше името си докато този някой не хвана лакътя ми.
-Soomi.-каза той и се обърнах да видя Kris и Luhan, които ми се усмихваха.-Каква е причината да те видим тук?-попита Kris.
-Дойдох на кастинг.-отговорих им и едва се сдържах да не подскоча.
-И?-попита нетърпеливо Luhan.
-Ами...-погледнах надолу, подсмръкнах и бавно им показах листа, който Tony ми бе дал.
-Страхотно!-зарадваха се те.
-Нали? Налинали?-попитах щастлива и започнах да подскачам.
-Какво е толкова страхотно?-попита Chanyeol и след него се домъкнаха Kyungsoo и Jongin.
-Soomi ще е трейни тук.-каза Luhan с усмивка и Jongin ме погледна изненадано. Преди да попита аз му кимах и той се ухили до уши.
-Това е повече от страхотно!-зарадва се той и ме прегърна силно. После ме пусна бързо и ме погледна любопитно.-Каза ли на другите?-попита той.
-Не. Но искам аз да им кажа. Моля ви не им казвайте.-помолих се и те започнаха да кимат.
-Това трябва да се отпразнува!-каза Chanyeol и всички го погледнахме объркано.
-Всъщност това е добра идея.-закимах.-Но другата седмица ще изпълним с групата ми мюзикъла, затова какво ще кажете да празнуваме след това? Ще отпразнуваме две неща и тъкмо ще съм приключила с документите по записването и няма да губя време за репетиции.-казах и другите се съгласиха.
-А това представление...-започна Kris замислено.-Само за студентите ли е или можем и ние да дойдем?-попита той.
-Не, можете да дойдете. Дори имам билети в мен.-казах и извадих десет билета от чантата си.-Още един ми трябва.-казах.
-Аз имам.-каза Jongin и се усмихна.
-И не им даде защото...-повдигнах въпросително вежда и той погледна засрамено надолу.
-Помислих си, че ще ти е неудобно да те гледат и ще се притесниш.-отговори той.
-Ето на това му викам добър конкурент!-казах и го потупах по гърба и другите се засмяха.
-Оппа...-започнах тъжно още щом Jihoon ми вдигна.
-Толкова лошо ли е минало прослушването?-попита притеснено той.
-Още по-зле.-казах и сдържах смеха си, което прозвуча като плач.-Приеха ме!-казах и се засмях. Мина почти минута, в която той не каза нищо. Чак се зачудих дали не ми затвори.
-Господи, изплаши ме.-каза той и въздъхна успокоено.
-Съжалявам.-казах с усмивка. Е, не съжалявах много...
-Каза ли на другите?-попита ме той.
-Да. Звъннах на приятеля си и го накарах да пусне на високоговорител. При тях не посмях да ги излъжа, затова веднага щом пуснаха високоговорителя и преди дори да са попитали им казах. Толкова много се изненадаха, че в началото не можеха и едно свястно изречение да кажат. А другите момчета, с които съм приятелка още преди дебюта им направих така: отидох направо в залата им за репетиции и за радост бяха там. Затичах се до най-близкото момче, което ме и учеше да пея, и го прегърнах силно. Не казах нищо и всички започнаха да ме разпитват, но не си отворих устата и не можеха дами видят лицето. Когато се притесниха прекалено много пуснах момчето и много бавно извадих листа на който пише, че съм приета, от раницата си и им го дадох сами да видят. Зяпаха го сигурно половин час.-обясних му ухилена.
-Боже, какво си дяволче.-каза той и се засмя.
-Оппа, много съм щастлива.-казах му и въздъхнах успокоена.
-И аз се радвам за теб.-каза ми той.-А какво стана с представлението?-попита той.
-Другата седмица.-отговорих.-Имаме седем дни.
-Как сте с приготовленията?
-Много добре. Всички помагат и дават всичко от себе си. Малко ми е кофти, че ги зарязах тези два дни, но знам, че ще се справят.-отговорих му.
-Ами звездата, която не идва на репетиции?-попита ме той.
-Той има малко сцени и знам, че ще се справи. Каза, че тази седмица ще идва по-често и му вярвам. На него може да се има доверие. А и един танц, който измислих сама, веднъж го научих на него и той го запомни за половин ден.
-Имаш големи очаквания към него. Дано се изпълнят. Късмет.
-Знам, че ще отговори на очакванията ми и благодаря.-усмихнах се.
Притесних се, че ще трябва да чакам толкова много, а и момичетата, които бяха след мен бяха невероятно добри. Шанса да бъда избрана от някой от всичките милиони кандидатстващи беше много малък.
Но дадох всичко от себе си. Поне знаех, че няма да си мисля "Можех и по-добре, но...". Благодарение на моя оппа се борех като лъвица и не съжалявах за нищо.
Чувството все пак беше ужасно. Точно защото давах всичко от себе си и ако не получих одобрение щеше да ме срине още повече. Това бях аз - това, което им показах. Ако не ме харесат има ли нужда да продължавам? Независимо колко се опитвах сякаш хората искаха поне още малко от мен и винаги имаше някой по-добър. Когато сметнеш, че най-сетне започнеш да се справяш с едно, нови неща изникваха, които бяха още по-трудни и почти непостижими. Затворен кръг.
Опитах се да не бъда негативно настроена. "Какво би казал оппа?" запитах се. Но после не можах да отговоря на въпроса си. "Искаше ми се той да е тук." казах си. И осъзнах, че прекалено много разчитам на другите. Бях като героиня от някоя драма, която ревеше за всичко и не можеше да се оправи в трудните ситуации, ако приятелите не и помогнат.
По стълбите буквално си ударих шамар, за да спра сълзите. Може би се чудите защо слизах по стълбите, а не с асансьора. Причината беше, че прекалено много хора чакаха за асансьорите и щеше да отнеме време, а и не обичах големите тълпи скупчени на малки пространства.
Още докато слизах по стълбите някой извика името ми. Стори ми се познат гласа и едва не паднах по стълбите докато пропуснах едно стъпало. Но за радост успах да се хвана за парапета навреме.
Обърнах се и видях Tony Testa да слиза по стълбите след мен.
-Ама какво правиш? Нали има още хора, които чакат?-попитах изненадана.
-Не знаех, че искаш да станеш звезда.-каза той.
-Трябва да казвам ли?-попитах учудено и наклоних глава настрани.
-Ами не съм сигурен, но от компанията ми обясниха, че понякога взимат трейнита направо от улицата. След невероятния ти танц можехме да те вземем още тогава.-обясни той.
-Какво?-попитах изненадана. Малко ми беше трудно да го разбера, защото говореше на развален корейски примесен с английски.
-Кастинга ти е ненужен. Приета си.-обясни ми той бавно и аз изтървах якето си, което държах в ръцете си.
-М-моля?-попитах. Tony ми даде лист, на който подробно пишеше условията за влизането ми в компанията като трейни.
-Ела когато можеш и покажи това на рецепцията. Там ще ти обяснят всичко.-каза ми той с усмивка.-Аз отивам, защото ме чакат.-каза той и тръгна да се качва по стълбите.-О, забравих.-спря се той и се обърна към мен.-Fighting!-пожела ми късмет той и аз отвърнах жеста. Останах стъписана дълго след като той си бе тръгнал. Стана толкова... Лесно...
Когато най-сетне приех факта се ухилих, взех якето си от земята и заподскачах по стълбите надолу. Ура! Господи искаше ми се да се похваля на някой. Понечих към телефона, но осъзнах, че всички са заети. Jihoon има определени часове за говорене по телефона, Nu'est имаха концерт или пък нещо друго, а SHINee имаха записване, предполагам... Трябваше да почакам.
Но това не ми скапа настроението! Още повече имах енергия, защото нямах търпение да имат време да им звънна и да им съобщя новината. Още по-добре! Щях да ги подмамя да си мислят, че съм се справила зле преди да им кажа, че са ме приели.
Толкова бях погълната от себе си, че не осъзнах, че някой викаше името си докато този някой не хвана лакътя ми.
-Soomi.-каза той и се обърнах да видя Kris и Luhan, които ми се усмихваха.-Каква е причината да те видим тук?-попита Kris.
-Дойдох на кастинг.-отговорих им и едва се сдържах да не подскоча.
-И?-попита нетърпеливо Luhan.
-Ами...-погледнах надолу, подсмръкнах и бавно им показах листа, който Tony ми бе дал.
-Страхотно!-зарадваха се те.
-Нали? Налинали?-попитах щастлива и започнах да подскачам.
-Какво е толкова страхотно?-попита Chanyeol и след него се домъкнаха Kyungsoo и Jongin.
-Soomi ще е трейни тук.-каза Luhan с усмивка и Jongin ме погледна изненадано. Преди да попита аз му кимах и той се ухили до уши.
-Това е повече от страхотно!-зарадва се той и ме прегърна силно. После ме пусна бързо и ме погледна любопитно.-Каза ли на другите?-попита той.
-Не. Но искам аз да им кажа. Моля ви не им казвайте.-помолих се и те започнаха да кимат.
-Това трябва да се отпразнува!-каза Chanyeol и всички го погледнахме объркано.
-Всъщност това е добра идея.-закимах.-Но другата седмица ще изпълним с групата ми мюзикъла, затова какво ще кажете да празнуваме след това? Ще отпразнуваме две неща и тъкмо ще съм приключила с документите по записването и няма да губя време за репетиции.-казах и другите се съгласиха.
-А това представление...-започна Kris замислено.-Само за студентите ли е или можем и ние да дойдем?-попита той.
-Не, можете да дойдете. Дори имам билети в мен.-казах и извадих десет билета от чантата си.-Още един ми трябва.-казах.
-Аз имам.-каза Jongin и се усмихна.
-И не им даде защото...-повдигнах въпросително вежда и той погледна засрамено надолу.
-Помислих си, че ще ти е неудобно да те гледат и ще се притесниш.-отговори той.
-Ето на това му викам добър конкурент!-казах и го потупах по гърба и другите се засмяха.
-Оппа...-започнах тъжно още щом Jihoon ми вдигна.
-Толкова лошо ли е минало прослушването?-попита притеснено той.
-Още по-зле.-казах и сдържах смеха си, което прозвуча като плач.-Приеха ме!-казах и се засмях. Мина почти минута, в която той не каза нищо. Чак се зачудих дали не ми затвори.
-Господи, изплаши ме.-каза той и въздъхна успокоено.
-Съжалявам.-казах с усмивка. Е, не съжалявах много...
-Каза ли на другите?-попита ме той.
-Да. Звъннах на приятеля си и го накарах да пусне на високоговорител. При тях не посмях да ги излъжа, затова веднага щом пуснаха високоговорителя и преди дори да са попитали им казах. Толкова много се изненадаха, че в началото не можеха и едно свястно изречение да кажат. А другите момчета, с които съм приятелка още преди дебюта им направих така: отидох направо в залата им за репетиции и за радост бяха там. Затичах се до най-близкото момче, което ме и учеше да пея, и го прегърнах силно. Не казах нищо и всички започнаха да ме разпитват, но не си отворих устата и не можеха дами видят лицето. Когато се притесниха прекалено много пуснах момчето и много бавно извадих листа на който пише, че съм приета, от раницата си и им го дадох сами да видят. Зяпаха го сигурно половин час.-обясних му ухилена.
-Боже, какво си дяволче.-каза той и се засмя.
-Оппа, много съм щастлива.-казах му и въздъхнах успокоена.
-И аз се радвам за теб.-каза ми той.-А какво стана с представлението?-попита той.
-Другата седмица.-отговорих.-Имаме седем дни.
-Как сте с приготовленията?
-Много добре. Всички помагат и дават всичко от себе си. Малко ми е кофти, че ги зарязах тези два дни, но знам, че ще се справят.-отговорих му.
-Ами звездата, която не идва на репетиции?-попита ме той.
-Той има малко сцени и знам, че ще се справи. Каза, че тази седмица ще идва по-често и му вярвам. На него може да се има доверие. А и един танц, който измислих сама, веднъж го научих на него и той го запомни за половин ден.
-Имаш големи очаквания към него. Дано се изпълнят. Късмет.
-Знам, че ще отговори на очакванията ми и благодаря.-усмихнах се.
Няма коментари:
Публикуване на коментар