Моята история в Япония

Моята история в Япония

にほん

Някой от Facebook ме помоли да разкажа какво е да учиш и живееш в Япония. Подготвила съм ви дълга история, за това се настанете удобно и се подгответе за моята история.

Взехте ли пуканки? Не? Ами вземете и да започваме.

Аз съм лошо момиче и не слушах родителите си докато ме молеха да не си отивам. Веднага щом завърших гимназия си купих билет и заминах за Токио, Япония. いきます。Да… Тази красива държава беше моя мечта от много години. Ходех дори на курсове и се обучавах сама на компютъра, дори пренебрегвах някои предмети в училище за да науча японски.

きます。

Но когато пристигнах не бях подготвена за прибързания им свят. Едно беше да го видиш на екрана на компютъра, друго беше да го видиш със собствените си очи. Още на летището бях завлякана от огромна талпа хора, които, за разлика от мен, знаеха къде отиват и бързаха на там. Накрая се оказах на някаква улица без да знам къде се намирам. Отне ми много лутане докато осъзная, че не знам какво да правя. Искаше ми се да заплача и да се прибера у дома. Искаше ми се да отворя вратата на малката си къща и да се привикам през сълзи　かえります。Прибрах се.

Но това ли ми беше мечтата? Да отида и де се върна? Не. Не беше.

За това и задърпах куфара си с колелца напред докато най-сетне не намерих такси – タクシー。Толкова се зарадвах, че замахах и заподскачах за да ме забележи.

Когато таксито спря пред мен аз влязох и си представих как всичко започва да се оправя. Мислите ми веднага започнаха да се реят из облаците докато си представях живота си в Япония за напред достоен не за поредния ми фикшън, а направо за нова драма. Да, определено нещо не бях в ред.

Таксиметровия шофьор ме попита къде отивам и аз със скромните си знания казах адреса на квартирата, която си бях наела по интернет преди месец. Отне ни много време да стигнем до там. Оказа се, че е в близост до училище – がつこう。Зарадвах се на малчуганите, които тичаха през игрището играейки игри. Въпреки това не получих желание да се върна в училище. „Не, никаква носталгия за мен!“ казах си и тръгнах нагоре към квартирата ми. За радост имаше асансьор, защото не знам как щях да стигна до седмия етаж ななかい。

Преди да отворя вратата на квартирата си отново измислих нова история. По-точно няколко. Представих си как стаята ми е рутина. Пълна дупка и, че са ме излъгали в интернет слагайки фалшиви снимки. До тук нищо необикновено. Да, но си представих , че а ме и излъгали и по друг начин. Оказва се, че са продали квартирата и на ме ни на някакво невероятно красиво и неземно момче и как двамата споделяме иначе малката квартира. Как се караме, за всеки дразнещ навик на другия и после как като по филмите се влюбваме…

Но квартирата си беше както в снимките – всекидневна, кухня и баня. За момент съжалявах, че не са ме излъгали. Щях да живея сама, ひとりで。Но нямаш да тъгувам. Все още ме очакваха толкова много премеждия и красиви момчета в Япония, че нямах търпение. О, боже колко съм била права…

След като си прибрах дрехите и нещата на местата осъзнах, че умирам от глад. И хубавата новина – нямах храна. От притеснение бях изяла всичката храна, която си взех с мен в самолета и бях останала само с пакетче чипс. Приготвих се за нова среща със света на вън и си взех много пари. За жалост похарчих прекалено много пари за такси и не смятах да го правя повече. На входа на сградата видях как една учителка излиза от училището. Повиках я и тя се спря. Помолих я да ме упъти до най-близкия супермаркет и тя беше достатъчно мила за ми обясни всичко без да бърза.

Благодарение на нея лесно намерих метрото ちかてつ。Тя ми обясни и на коя спирка да сляза, но за малко да я пропусна, защото имаше едно невероятно сладко момче, което ми грабна очите. Имаше червена коса и ми приличаше да някой, който можеше да бъде звезда. Но знам ли, може би дори беше. Много ме е яд, че не го заговорих. Допи тогава знаех, че в този многоброен град можех никога да не го видя.

На спирката ми разбрах, че е станало много късно. За това забързах напред и лесно намерих супермаркета. スーパー。Напазарувах и дори имах време да пообиколя наоколо. Намерихデパート, което на български трябва да е нещо като мол, department store. Влязох в него и попитах човек на рецепцията на кой етаж са заведенията за хранене. Трябваше да се кача на асансьора чак до осмия етаж. Знаете ли как казват на асансьорите? エレベーター。 Звучи наистина забавно. Та както казвах, отидох до суши ресторант и поръчах храна за вкъщи. Там отново видях момчето с червена коса. Говореше с приятелите си и когато го видях да се усмихва ми се подкосиха колената. Как можех да се срамувам дори пред хора, които така или иначе не ме разбираха какво говоря?

Когато получих поръчката си аз бързо я взех и тръгнах да излизам от заведението, но не можах да ни хвърля последен поглед към него и приятелите му. Въпреки, че и приятелите му изглеждаха много сладки, той продължаваше да привлича вниманието ми. Тогава той също погледна към мен. Имаше черни блестящи очи, като тези, които съм виждала само от екрана на компютъра си. Момче мечта.

Но той погледна отново към приятелите си продължаваше разговора и разбрах, че на нас не ни е писано. Поне не и тогава. Въздъхнах и си продължих пътя. Успях да се прибера у дома на време. Не, не се случи така, че да се озова в тъмна уличка, да ме нападнат и червенокосото момче да ме спаси. Той дори не се затича след мен, за да ми иска номера! Е, това е реалността… Поне сушито беше много вкусно.

На следващия ден се записах официално в Tokio だいがくсъс специалност – английски и японски. Исках да стана преводачка, за да съм сигурна, че ще знам японски и, че ще го ползвам цял живот.  За да преживявам, все пак до началото на годината имаше малко повече от половин година трябваше и да си намеря работа. Сигурно се запитахте как така се записвам толкова рано. Това е защото курсовете, които карах докато бях на училище осигуряваха частична стипендия в университета и само най-добрите можеха да вземат стипендията. На тази частична стипендия осигуряваше само семестрите и разходите по учебниците. Трябваше сама да се изхранвам, сама да си плащам квартирата и сметките.

Замислих се за момчето с червената коса и реших да потърся работа в мола, в който го видях. За жалост не търсеха сервитьорки на етажа с ресторантите. Всъщност никой от етажите не търсеше работник. Когато излязох леко разочарована минах покрай карта, на която пишеше какво има на всеки етаж. Как ли не бях забелязала картата още първия път? На нея черно на бяло пишеше нещо много интересно – おうじよう　ゆうえんち。Имало е увеселителен парк на покрива!

Дори не усетих колко бързо се бях качила обратно до осмия етаж, а после и до покрива. И какво открих – табела, на която пишеше, че търсят продавач на билети. Почувствах се като най-голямата късметлийка на света. Да, търсех навсякъде и едва не пропуснах покрива, но все пак го открих, нали?

И ето така прекарах 6 месеца като продавач на билети за увеселителен парк. По-късно ме уволниха, защото не искаха студент, заради графиците, но това е друга история. Като казвах, прекарвах лятото в кутия докато гледам как другите се забавляват. Но за мен това не беше лошо. Изживявах мечтата си и това беше достатъчно.

Първият път когато видях червенокосото момче бях в ужасно състояние. Имах пъпка на челото заради полуфабрикатите, които ядях. Едвам я прикривах с бретона си, но не можех да скрия петното от гроздов сок, който бях изляла на блузата си докато бързах за работа. За сметка на това той изглеждаше като модел. Започнах да заеквам докато давах билетите на него и приятелите ми, но на него не му направи впечатление, все пак аз съм чужденка и това не беше моя език. Всъщност май дори не ме погледна. Съмняваше ме да ме бе погледнал и за секунда и само това ме успокояваше.

От тогава започнах да се приготвям ужасно много преди работа – грим, прическа (всичко естествено, но колкото се може повече до съвършенството) и си носех резервни дрехи. Но не го видях. Седмица, две. Започнах да губя надежди. Месец, два… Почти го бях забравила. Момчето от блъскащите колички ми беше хванало вниманието, а и изненадващо май и аз на него. Понякога си говорехме в почивките и факта, че той се опитваше да ме заговори всеки път когато можеше ми говореше много. Казваше се Ямада Тадаши и всеки път когато ме виждаше ми даваше черешов бонбон. Беше на 25, но не беше учил в университет. Цял живот си е изкарвал прехраната с блъскащите колички.

Видях го почти четири месеца по-късно. Беше си боядисал червената коса в черно и едва не го познах. Толкова бях шокирана, че в началото просто се взирах в него.

-Боядисал си се.-казах.

-Какво?-попита той. Бях изтърсила голямата простотия, но за радост беше на български и той не ме разбра. Всъщност, съмнява ме да ме беше разбра и да беше и на японски. Кой би очаквал от служител на будка за билети да го помни четири месеца?

-Заповядайте билета.-казах възпитано с усмивка преструвайки се, че нищо не се бе случило. Бях обсебена от него. Тогава го разбрах. Точно като откачените фенове, които се опитваха да хванат вниманието на идолите си, така и аз исках да хвана неговото по какъвто и да е било начин. Заплатата ми стигаше да преживявам, но можех да си намеря много по-високо платена работа някъде другаде. Нужно ли беше само за него… За първи път ми бяха минали тези мисли през главата. Бях се решила да се откажа от него. Да, нямах друг избор, не исках да оставам откачалка. Никое момче не заслужава такова внимание.

-Днес изглеждаш много добре.-каза ми той с усмивка взимайки билета от ръката ми. После без да спомене друго тръгна след приятелите си към виенското колело.

Той ме помнеше.

せんしゅう

Миналата седмица бих си помислила да поканя Ямада Тадаши на среща, въпреки че не го харесвах толкова много. По две причини – едната беше, че ми  харесваше, вниманието, което получавах от него. Другата причина беше, че смятах да продължа напред като реалист.

こんしゅう

Но тази седмица той ми показа, че понякога и мечтите се сбъдват. Красивото вече не червенокосо момче ме беше запомнил. Беше ми казал, че изглеждам добре!

せんげつ

Миналия месец бях загубила всякаква вяра.

こんげつ

Но този месец вярата се върна.

И защо? Защото бях самотна. Нямах си никой. Единствените хора, които познавах бяха шефа ми, Ямада и съседката ми, която понякога ми готвеше, но беше много възрастна и не можех да я наричам приятелка. За това и виках само おかあさん, окаасан, и я молех за съвети само когато се чудех кое как да сготвя или как да си пусна печката без да се запаля.

きょねん

Миналата година загубих най-добрите си приятелки. Или поне си мислех, че са ми най-добри приятелки.  Всички бяха отвратени от това колко обичам Япония и японския, от това колко усилия давам да уча японски и колко много искам да посетя Япония.

-Япония, та Япония! Все за нея говориш!

И ме изоставиха.

Малкото ми познати също останаха в България. Оставаше ми само Карина, която също спечели стипендията с мен. Разбирахме се и щях да се радвам да споделяме квартира заедно, но родителите и не я пуснаха. Те така и не одобряваха тя да учи японски език и тя мислеше, че щом спечели стипендията те ще си отворят очите, но уви.

Ето така се озовах сама в Япония.

Ето тук е момента да ви кажа колко е трудно да си намериш приятели тук. В моите обстоятелства е никаква. Можеш да се запознаеш с хора само от работа или от училище. Понеже аз още не бях започнала семестъра второто отпадаше. А първото… Ами първото правило се отнася само когато наистина работиш с другите колеги и се засичате. И си говорите. Аз бях като в затвор в моята кутийка за билети и нямах право да излизам освен по време на почивката.

За това още същия ден исках да дочакам момчето когато си тръгва, за да се запозная с него, но смяната ми свърши. Трябваше да си направя отчета и бързах като луда. Дали не го изпуснах тогава? Когато дойде колежката ми да ме смени аз отлетях от будката и тръгнах да го търся из увеселителния парк. Подминах дори Ямада докато той ми махаше с ръка защото наистина нямах време за него. Но не намерих момчето.

За момент отново изпитах тъга, но реших да не се предавам и бързо се взех в ръце. Все пак той ме помнеше, нали така? Това беше важното. Отидох до виенското колело и помолих колегата да ме пусне безплатно. Бях видяла другите ми колеги да го правят, но аз още се срамувах да моля за подобни привилегии. За радост Ичиро-сан беше мил и веднага се съгласи. Почаках да спре колелото и се качих. Вътре беше много просторно и може би щяха да се съберат четирима, но само аз влязох. Само дето след мен влезе и червенокоско.

Погледнах учудено Ичиро-сан и той каза, че все пак трябва да се поддържа баланса. Какъв баланс? “На объркването в живота ми ли?“ помислих си, но нищо не казах. Оставих го да пусне отново виенското колело и стомаха ми се обърна. Всъщност, никога не се бях качвала на такова нещо и се оказа, не май не ми харесва много много.

-Ти не продаваше ли билети по-рано?-попита ме момчето. Вътре нямаше светлини и виждах лицето му едва осветено от лампите на увеселителния парк.

-はい。－(Да.) казах тихо. За втори път ме позна, но този път беше много по-скоро и не беше така изненадващо. И отново съзнанието ми си изигра шеги с мен. Представих си как ми казва, че предния път му съм се сторила красива, ама се е объркал. Представих си как му се зверя и как той ми се смее, но още на второто завъртане на колелото се оказваме в прегръдките си в изгарящи целувки.

Но той не каза нищо повече. Зачудих се дали не трябва да кажа нещо. Все пак до този момент го търсех, а после щях да мълча? Возенето щеше да е поне още 5 минути или повече и нямаше смисъл да мълчим.

-Как се казваш?-попитах.

-Казвам се Кимура Такахиро, приятно ми е да се запознаем.

Аз също се представих с лека притеснена усмивка, която той, за радост, едва ли е видял. За момент отново си помислих, че нищо няма да си кажем, но той проговори. Кимура Такахиро, слава на бога, вече нямаше да му викам червенокоско, най-вече защото не беше червенокос.

-Изглеждаш ми много притеснена.

-Да, така е.-признах си.

-Качвала ли си се някога на Виенско колело?-попита той.

-Не.-признах си.

-А, това обяснява нещата.-каза си той и замълча. После понечи да каже нещо, но го прекъснах.

-От къде ме помниш?-попитах нещото, което ме глождеше от много време. Той изглежда се стресна от въпроса ми, но после се усмихна.

-Ами идвал съм тук и преди. Тогава ми продаде пак билет.-каза той.

-И ме помниш?-попитах.

-Ами ти беше в много комично състояние.-призна си той и аз се изчервих.-Но все пак беше сладка.

С тези думи се изчервих още повече и замълчах за дълго. Какво бих могла да кажа?

-Мога ли да попитам нещо?-попита той. Не посмях да отговоря, но той продължи и без да отговоря.-Какво каза когато ми даде билета. Изглеждаше много стресната.

-„Боядисал си си косата.“-преведох му с наведена коса.

-Значи и ти ме помниш?-попита той.

-Ами… да…

-Работиш тук цяло лято и помниш мен?-продължи да настоява той.

-Помня те от преди това.-признах си.

-А, да. Ресторанта.-сети се той. Нима се сети.

-Още от метрото.

-Моля?-попита той изненадано.

-Малко преди да се засечем в ресторанта се засякохме и в метрото.-обясних. Искаше ми се да потъна вдън земя. В този момент си признавах каква откачалка бях.

-И ме забеляза сред толкова много хора?-попита той.

Отне ми много време да обмисля отговора си. Все пак избълвах хиляди неща, които трябваше да си останат тайна, поне отговора на този въпрос трябваше да бъде обмислен.

-Ами все пак имаше червена коса.-казах. Отново замълчахме.

-Но все пак…

В същия момент колелото спря и Ичиро-сан отвори вратата. Той ми се усмихна сякаш знаеше с кого ме бе събрал и знаеше какви мисли имах в началото. Бях толкова притеснена, че можех да стана. Не чувствах краката си. Кимура Такахиро ми се усмихна и подаде ръката си. Беше разбрал ситуацията. Аз несигурно взех ръката му и той ми помогна да се изправя и да изляза от кабинката. Беше вече наближило затварянето на увеселителния парк и беше пълно с хора, които се запътваха към изхода. Двамата с Кимура също тръгнахме към изхода, но точно както в първия ми ден в Япония тълпата ни раздели. Опитах се да го извикам, не и беше твърде шумно. Така и не го видях повече. Поне знаех, че бях хванала вниманието на едно толкова красиво и съвършено момче.

Малко преди Коледа ме хванаха да уча от учебници в почивката си. Казаха ми, че не искат на работа студенти по не знам си какви причини и ме изгониха още преди да съм започнала годината. Казах чао на колегите си и Ямада Тадаши ми подари цяла кутия от любимите си черешови бонбони за сбогом. Мисля си, че някъде преди това той бе разбрал, че нещата между нас нямаше да се получат.

За Коледа се прибрах вкъщи и изненадах семейството си. Те много се зарадваха и едва ме пуснаха да се върна. Разказвах им за всякакви истории на работа и въобще. На сестра ми разказвах за сладките момчета и най-вече за Кимура Такахиро, но запазих последната ни среща в тайна. Видях се дори с Карина и и разказах всичко, но този път не пазех тайни. За жалост дойде време и да се прибирам.

Стоях в България повече от Коледната ваканция. Прибрах се само седмица и половина преди началото на семестъра. И защо да се прибирам по-рано? Нямаше кой да ме чака, а в България беше семейството ми. Чудя се как ли оцелях толкова много време без да откача сама

Но за радост семестъра започваше и щях да си намеря много приятели. И колко много хора имаше на първия ден… От моята специалност имаше хора от различни държави, но и много японци. Там беше и Кимура. Много се зарадвах когато го видях.

-Здравей.-усмихнах му се.

-Здравей.-усмихна ми се и той.-Ходих пак в увеселителния парк, но теб все те нямаше.

-Да, всъщност… уволниха ме.-признах си.

-О, съжалявам.-каза той.

-Няма нищо, ще си намеря нова работа.-казах все още с усмивка.

-Ам… имам да ти дам нещо.-каза той и зарови в раницата си. Когато извади това, което търсеше, взе едната ми ръка, разтвори дланта ми и сложи на нея една гривничка.

-Това…-изненадах се когато я видях.-

-Да, закачила се е за ръкава ми. Видях много късно.-каза той. Гривничката беше моя, но си мислех, че съм я загубила последната вечер когато се бяхме видели.

-Благодаря.-усмихнах му се и се опитах да я сложа, но закопчалката сякаш си имаше друго мнение. Точно преди да се откажа Кимура ми помогна като закопча гревната.

-Искаш ли утре да отидем да разгледаме Сакура дръвчетата?-попита той. „Да не би да ме канеше да среща?“ помислих си. Когато го погледнах и видях колко е срамежлив разбрах, че правеше точно това.

-Добре. Къде ще се чакаме.

На следващия ден отидохме в един парк не много далеч от университета. Сякаш той беше предвидил всичко – нае за час колела(じてんしゃ) и карахме заедно докато се състезавахме или само се забавлявахме. Когато времето ни свърши и върнахме колелата и двамата бяхме гладни, за това седнахме на едно одеяло, което той носеше, и ядохме приготвен от него обенто. После решихме просто да се разхождаме и да разглеждаме. Кимура беше взел със себе си фотоапарат, но май не снимаше дърветата.

-Хей, снимай там, не мен.-засмях се.

-Ти си по красива.-каза той снимайки ме отново хващайки ме с едновременно в изненадано и в поласкано изражение. Изчервих се като луда не знаейки какво да кажа.

-Ти самият не си за изпускане.-измънках тихо.

-Какво?-попита той.

-Нищо.-казах бързо.

-Не, сигурен съм, че каза нещо.-настоя той.

-Нищо важно, продължавай да снимаш.-казах и той ми се ухили. Значи все пак бе чул какво бях казала.

Когато започна да става късно и двамата решихме да си тръгваме, но избрахме да вървим пеш до портите, въпреки, че не беше много близо. あるいて。 Сякаш и двамата бяхме осъзнали, че срещата ни беше към края, но не искахме да свършва толкова скоро.

Вървяхме си към портите в мълчание когато усетих как той хваща ръката ми. Толкова много се стреснах, че чак подскочих. Погледнах към ръката му и се изчервих. Скрих се зад шала си за да не види, но мисля, че все пак беше очевидно.

-Така и не те питах…-започна той нарушавайки тишината.

-Какво?-попитах.

-Какво наистина те накара да ме забележиш из тълпата?-попита той.

-Не мога ли да го запазя в тайна?-попитах.

-Любопитно ми е. Мога и аз да ти кажа. Бях те забелязал защото си неустоимо красива, а и освен това ти не спираше да гледаш към мен и това ме караше да си мисля, че имам шанс.-каза той. Не можех да повярвам, че го каза. Той беше срамежлив, малко или много, и това означаваше, че е събрал много кураж за да каже всичко това.

-Аз…-вдишах дълбоко преди да продължа- Ти си като модел и нямаше как да не те забележа, толкова много те харесвам, че потърсих работа в мола, където те видях, за да те видя пак.-избълвах всичко на веднъж. И това беше. После той ме целуна, дори не разбрах какво се случва в началото.

Ама и ние сме едни… И двамата сме били толкова срамежливи, че сме се притеснявали да се заговорим, дори и да се погледнем. По късно си припомняхме първите ни срещи и сме се смели толкова много. Когато той разбрал, че работя на будката той молел приятелите си да ходят с него за да мое да ме види, но все не събирал кураж. Когато бях полята със сок пък на него му е било толкова неудобно да ме погледне в очите, че не смеел да го направи. А и му е било малко смешно. А на виенското колело се опитвал да говори  мен, за да не мисля за возенето и да не ми призлее.

И ето, че се отплеснах от историята си. Трябваше да пиша за живота в Япония и какво е да си студент тук, но накрая написах любовна история. Сега разбирате ли как е устроен мозъка ми?

Ето и минутка-две и от писателката. Да… Това всъщност си е измислена история, но то ще да си е проличало от неверността на историята。Идеята ми беше да напиша история, в която да включа думи на японски, които съм научила от последния ми урок по японски, но накрая добавих и други и по-лошото – към средата дори забравих първоначалната си идея и направо забравих да включвам японски. Имам навика да се отплесвам… Съжалявам, че ви заблудих, исках да бъде нещо изненадващо. Колкото до японския в текста – наистина не се фукам, не съм фукла намерила google translate и с много свободно време. Просто нов начин, който искам да изпробвам за научаване на японски думи.