Все още губя хора. Все така от години наред. Не, не мисля, че е от
детството ми. Не помня кога започна всичко това… По някое време просто всичко
се промени. Дали не беше покрай 4ти
клас? Един бог знае. По някое време съм се променила. Характера ми е станал
непоносим за всички. Когато чак сега, след 20 години успях да намеря истинска
приятелка аз пак започвам да я губя. Толкова дълго бяхме заедно, имах
чувството, че винаги е била с мен и, че винаги ще бъде с мен.
Може би идеята да живеем заедно бе лоша идея. Може би това провали
всичко. Може би от сега нататък не трябва да се сближавам прекалено много с
хората. Трябва да спра да показвам гадната си страна, онази друга моя същност,
която показвам само пред близките си. Защото само, и само единствено, аз мога
да се търпя.
Ужасно е като се замисля, че от години говорят за характера ми и как
трябва да се поправя, но едва сега забелязах катастрофичната буря, който
създавам покрай себе си. Аз знам, че не живея в приказки. Много добре знам, че
няма някой ден да се появи принц на бял кон, който да търпи нрава ми и двамата
да заживеем щастливо до края на дните си. Знам и че няма и приятелки да бъдат
за дълго до мен ако не направя нещо по въпроса.
Въпросът е какво да сторя…
Няма коментари:
Публикуване на коментар